— Я виж! Заел си мястото на Дери?
Майа погледна Александър ядосано.
— Мястото на Дери. Мястото на Пиерсон. Мястото на Майа!
— Е, и?
— Забавно е, не мислиш ли? От завчера сме тук, а вече си имаме привички!
Говеждото тихо къкреше в тенджерката. Присвил очи от пушека, Александър погледна Майа.
— Какво се е случило?
— Нищо.
— Какво прави тая сутрин?
— По дяволите, престани да ме разпитваш така. Моля те! С тези твои въпроси ставаш по-лош от жена.
— Добре, добре! — отвърна Александър примирително.
Той сложи още дърва в огъня и не след дълго преспокойно продължи, като че ли Майа не бе казал нищо:
— Та какво, казваш, прави тая сутрин?
— О! Нищо — отвърна Майа докачено, — наистина нищо. Нищо.
— Хайде, разказвай дявол да го вземе! Ти винаги имаш интересни приключения. Сякаш нарочно ги търсиш.
— Убих един плъх.
— Защо?
— Не знам — отговори Майа тъжно.
— И после?
— Срещнах някакъв тип, който караше една умряла. Вирел се казва.
— И това е всичко?
— Да, всичко. О не, чакай! Спах с една полякиня.
— Какво, какво? — изправи се Александър, турил ръце на кръста. — Полякиня ли?
Под гъстите вежди очите му блестяха с детинско любопитство.
— Полякиня ли? Не може да бъде! Аз никога не съм оправял полякиня! Полякиня, интересно, все пак! Е, и как е?
— Като всички.
— Но разказвай, дявол да го вземе, разказвай! Никога не съм оправял полякиня. И веднага ли я свали? Така, за нищо?
— Не, стана грешка. Взе ме за полицай.
Александър се разсмя.
— Майа полицай! Ей, момче, внимавай! Пази си задника! Аз винаги съм казвал, мечта ми е…
— For God’s sake4!
— Какво „for God’s sake“?
— Поне сто пъти си ми пробутвал тоя пиниз!
Майа стана и пъхна ръце в джобовете си.
— Да — подхвана той, — да, всичко е наред, нали? Ти смяташ, че всичко е наред, нали? Добре си живуркаме във фургона! Във фургона, до лазарета в Зюидкот, с добрите стари приятели. Леглото ни легло, манджата не е лоша, правим си шегички, добри приятели сме. А ти си майка за всички нас това е!…
— Е, и?
— Нищо — отвърна Майа, — отлично! Само казвам, че е отлично! Англичаните заминават, швабите напредват, а французите не заминават. Ето тук е морето, тук са швабите, а ние сме по средата, върху една ивичка земя, която с всеки ден се стеснява.
Александър се изправи с ръце на кръста и го погледна. Настъпи мълчание, после Майа каза:
— Дай да пийна нещо.
— Вино? Или предпочиташ уискито на Дери?
— Иска ли питане!
Александър отиде да донесе бутилка уиски от фургона, върна се, напълни своето канче и му го подаде. Майа го изпразни на един дъх.
— Питам се какво ли прави в тоя момент жена ми — каза Александър.
Майа подаде канчето на Александър, за да го напълни отново.
— Аха, жена ти! — каза Майа. — Жена ти! Хайде, разкажи ми за жена си, Александър! Красива жена имаш, нали?
— Да — отвърна Александър, — красива е.
Майа се засмя.
— „Разказвай, дявол да го вземе, разказвай!“ Добре те имитирам, а?
— Думите да, но за изисканата ми интонация, имаш много здраве.
— „Разказвай, дявол да го вземе, разказвай!“
— Сега е по-добре.
Майа отпи жадно и изправи глава.
— Не е голям късмет, не мислиш ли, да си на една ивичка земя, която с всеки ден се стеснява. Ивичката земя, която познаваш добре — между фрицовете и морето.
— Не говорехме за това.
— Ами! Случайно говорехме тъкмо за това.
— Говорехме за жена ми.
— Съвсем не! Говорехме за късчето от Франция, което се стеснява. Късмет нямаме, не мислиш ли — да се паднем точно върху този къс от Франция, който непрекъснато се стеснява.
— Ти откачаш.
— Не откачам, драги ми Александър. Намирам, че наистина нямаме късмет, защото, представи си, лично аз познавам едно късче в Южна Франция и то положително не се стеснява в този момент.
— Е, и?
— Какво е, и? Можехме да бъдем там вместо тук, това е! Всъщност няма причина да сме тук. Хващам се на бас, че ти лично никога не си се питал защо си тук, а не там?
— Виж какво, не обичам глупостите.
— Не е вярно, просто не искаш да се замислиш.
— Защото, ако бяхме на юг — продължи Майа, — щеше да бъде страшно гот. Щяхме да се изтягаме на плажа и да си греем ташаците на слънцето.