— Това, което казвате, не е възможно.
— Дори и да допуснем, че става дума за съвпадение, макар и да сме проучили щателно всяка от двойките, според нас те ви използват като много успешно прикритие за „Омега“. Вие сте безупречен журналист. Не твърдим, че и трите двойки са замесени. Може да се допусне, че една или може би две от тях се използват като примамки, подобно на вас. Но е съмнително. Доказателствата — швейцарските банкови сметки, професиите им, необичайните обстоятелства на вашата връзка — сочат към това.
— А как сте изключили мен? — попита Танър сковано.
— Животът ви, откакто сте се родили, се обследва под микроскоп от професионалисти. Ако грешим по отношение на вас, не би трябвало да сме тук.
Изтощен, Танър с усилие се отпусна на стола.
— И какво искате от мен?
— Ако информацията ни е точна, семейство Остьрман пристига в петък, за да прекара с вас и семейството ви уикенда. Така ли е?
— Беше така.
— Не отменяйте гостуването. Не променяйте нищо.
— Сега е невъзможно…
— Само така можете да ни помогнете. На всички нас.
— Защо?
— Смятаме, че през следващия уикенд ще успеем да вкараме „Омега“ в клопка. Ако ни сътрудничите. Без вас не можем.
— Как?
— До пристигането на семейство Остърман остават четири дни. През този период нашите обекти — семейство Остърман, Тримейн и Карлоне — ще бълат безпокоени. Всяка двойка ще проведе телефонни разговори, без да може да проследи източника, ще получи телеграми през Цюрих, ще осъществи срещи с непознати в ресторанти, във фоайета на хотели, на улицата. Смисълът на акцията е да им се предаде едно обикновено съобщение — че Джон Танър не е това, което изглежда. Вие сте нещо друго. Може би двоен агент, информатор на Политбюро, или дори предан член на собствената ми организация. Информацията, която ще получат, е объркваща, предназначението й е да ги извади от равновесие.
— И да превърне семейството ми в мишена. Няма да го разреша!
Те ще ни убият!
— Няма да го направят.
— Мислите ли? Ако казвате истината… Макар и въобще да не съм убеден, че е вярно. Познавам тези хора. Не мога да допусна!
— В такъв случай няма никакъв риск.
— Защо не?
— Ако една, две или и трите двойки — не участвуват в „Омега“, ще се държат нормално. Ще съобщят за инцидентите на полицията или на ФБР. Тогава ние ще се намесим. Ако една или две двойки направят подобни съобщения, а останалите — не, ще знаем кой е „Омега“.
— А… да предположим, че сте прав. Тогава какво? Какви са вашите гаранции?
— Няколко фактора. Понятни дори и за глупците. Казах ви, че „информацията“ за вас ще бъде фалшива. Който е в „Омега“, ще използва своите източници, за да я провери в самия Кремъл. Всички наши сътрудници са подготвени. Те ще се намесят. Информацията, която „Омега“ ще получи от Москва; ще бъде истината. Истината до този следобед. Вие сте просто Джон Танър, директор на отдел „Новини“ в телевизионна компания, и не участвате в никакъв заговор. Клопката ще се състои в това, което ще бъде добавено. Москва ще уведоми онзи, който ви проверява, да бъде подозрителен към другите двойки. Възможно е те да са изменници. Ние ги разделяме. Предизвикваме конфронтация и се намесваме.
— Получава се ужасно гладко. Звучи прекалено лесно.
— Ако посегнат на живота ви или на живота на някой друг от вашето семейство, цялата операция „Омега“ ще бъде в опасност. Няма да смеят да поемат този риск. Датата за начало на „Омега“ е след по-малко от месец.
— Този факт не е достатъчен.
Има и нещо друго. Най-малко двама въоръжени агенти ще отговарят за всеки член от семейството ви. Ще бъдете денонощно под наблюдение. Агентите няма да се отдалечават на повече от петдесет ярда. По което и да било време.
— Сега вече знам, че сте луд. Не познавате Садъл Вали. Външните хора, които се спотайват наоколо, веднага ще бъдат забелязани и прогонени! Ще станем за смях:
Фасет се усмихна.
— В момента имаме тринайсет души в Садъл Вали. Те са постоянни жители на градчето.
— Господи мили! — каза Танър тихо. — 1984-а29 година май че вече ни дебне.
— Времената, в които живеем, често го налагат.
— Нямам избор, нали? Нямам никакъв избор. — Той посочи магнетофона и клетвената декларация, която лежеше до него. — Вече съм окачен на въжето?