— Как е текстът? — попита той жена си.
— Чудесен е, но може да имаш и проблеми.
— Какво? — Бърни грабна хавлиената кърпа от купчината на масата. — Какви проблеми?
— Май че прекалено много задълбаваш. Прекалено много може би. — Лийла обърна листа, докато мъжът й се усмихваше.
— Млъкни за малко и ме остави да свърша. Може и да успееш да се измъкнеш на края.
Бърни Остърман седна на плетения стол и остави топлото калифорнийско слънце да изсуши тялото му. На устните му все още имаше усмивка. Знаеше какво искаше да каже жена му и тази мисъл му действаше успокоително. Годините на шаблонно писане не бяха разрушили способността му да „задълбаваше“ — когато поискаше.
А понякога да иска беше по-важно от всичко друго. Да доказва на себе си, че все още може да го прави. Както в дните, когато живееха в Ню Йорк. Бяха хубави дни. Предизвикателни, вълнуващи, изпълнени със задължения и решителност. Като се изключи фактът, че всъщност не съществуваше нищо друго — просто задължения, просто решителност. Няколко хвалебствени рецензии, написани от други екзалтирани млади автори. Тогава го наричаха прозорлив, проникновен, проницателен. Веднъж дори изключителен.
Това не беше достатъчно. Ето защо пристигнаха с Лийла в заобиколената с палми дрогерия и ентусиазирани и доволни, насочиха таланта си в услуга на разрастващия се свят на телевизията, където се заплащаше за всяко поредно изпълнение.
Някой ден обаче… Някой ден, мислеше си Бърнард Остърман, то щеше отново да се случи. Щеше да има удоволствието да разполага с неограничено време, за да може наистина да го направи. Да направи голяма грешка, ако трябва. Беше важно, че можеше да мисли така.
— Бърни?
— Да?
Лийла се покри с хавлията и натисна ключалката на стола, така — че облегалката му се повдигна.
— Хубаво е, миличък. Наистина е много хубаво. Но знаеш ли, мисля, че няма да мине.
— Ще мине.
— Няма да го одобрят.
— Да вървят по дяволите!
— Плащат ни трийсет хиляди, за да напишем едночасова драма, Бърни. А не двучасово заклинание, което завършва в погребално бюро.
— Това не е заклинание. Оказва се, че е тъжна история, изградена върху истински обстоятелства, които не се променят. Искаш ли да отидеш в испанския квартал и да погледнеш?
— Няма да го приемат. Ще искат да се преработи.
— Няма да стане!
— Няма да ни изплатят остатъка от хонорара. Дължат ни още петнайсет хиляди.
— Кучи син!
— Знаеш, че съм права.
— Приказки! Само приказки! Този сезон програмите ни ще са изпълнени със смисъл. Полемика… Празни приказки!
— Те гледат цифрите. Със суперлативи в „Таймс“ не се продават дезодоранти в Канзас.
— Да вървят по дяволите!
— Спокойно. Поплувай още малко. Басейнът е голям.
Лийла Остърман погледна мъжа си. Той знаеше какво означава погледът й и не можа да сдържи усмивката си. Малко тъжна.
— Добре. Поправи го тогава.
Лийла посегна към молива и жълтия бележник на масата. Бърни се изпрани и се приближи до басейна.
— Мислиш ли, че Танър ще се присъедини към нас? Дали да не му предложа?
Жена му остави молива и го погледна.
— Не знам. Джони е по-различен от нас…
— Различен от Джоу и Бети? От Дик и Джини? Не ми се вижда много по-различен.
— С него не трябва да се бърза. Той все още е журналист, който работи с настървение. Наричаха го Лешояда, помниш ли? Лешояда на Сан Диего. Не бих искала да го карам да превива гръбнак, защото може отново да се изправи, и тогава ще стане лошо.
— Той мисли като нас. Мисли като Джоу и Дик. Като нас.
— Повтарям, не бързай! Може би ще кажеш, че те спирам от благоразумие, под влияние на женската си интуиция, но не бързай. Не е изключено да си навлечем беля.
Остърман се гмурна в басейна и преплува трийсет и шест фута под водата до другия му край. Лийла не беше съвсем права, мислеше си той. Танър беше безкомпромисен журналист, но също така беше и разумен и чувствителен човек. Не беше глупак, виждаше какво става, навсякъде. Беше неизбежно.
Всичко се свеждаше до личното оцеляване.
Всичко опираше дотам, да бъдеш в състояние да правиш това, което искаш. Да напишеш „заклинание“, ако умееш. Без да се тревожиш за дезодорантите в щата Канзас.
Бърни излезе на повърхността и се хвана за стената на басейна. Дишаше тежко. Отблъсна се и бавно заплува бруст към жена си.
— Притиснах ли те в ъгъла?
— Никога не можеш да го направиш — отговори Лийла, пишейки в жълтия бележник. — Имаше време, когато мислех, че трийсет хиляди долара са страшно много пари. Бруклинската къща на семейство Уайнтроп не беше най-важният клиент на Чейс Манхатън14.
Тя откъсна лист и го притисна с бутилка пепси-кола.