— Сигурно един ден ще съжалявам — поде той и въздъхна дълбоко, — но, Карсуел Трън, аз ти прощавам всички престъпления срещу Източната република.
Трън изви очи към Каи. Корабът подскочи напред. Каи извика и се хвана за предпазните колани.
— Опа, извинявай. — Трън изправи носа на кораба и той продължи спокойния си полет. — Това беше, ъъ… работа на… вятъра. Та какво казваше?
Каи въздъхна.
— Казвах, че можеш да смяташ присъдата си за излежана, поне за Републиката. Ако и двамата оцелеем, когато всичко свърши, ще издам официална заповед за помилването ти. За другите страни не мога да направя нищо повече, освен да пошушна една-две добри думи за теб. Но да си кажа правичката, те сигурно ще ме вземат за луд. Или за болен от Стокхолмски синдром2.
— О, ти определено си пипнал Стокхолмския синдром, но не мога да те виня за това. Тъй… така значи. Отлично! Мога ли да получа писмено обещание?
— Не! — отсече Каи, без да откъсва очи от таблото за управление на кораба, защото Трън пак бе впил поглед в него. — И сделката ще е валидна само ако и двамата оцелеем.
— И двамата. Не е проблем. — Ухилен, Трън провери курса, направи няколко корекции в летателните инструменти, а в това време на хоризонта се появи Япония.
— Освен това имам едно условие. Трябва да върнеш всичко откраднато.
Усмивката на Трън угасна, но той стисна таблото и лицето му пак засия.
— Куклите на сънищата и две-три излишни униформи? Дадено.
— И?
— И… това е горе-долу всичко. По дяволите, говориш така, сякаш съм някой клептоман!
Каи се покашля.
— И кораба. Трябва да върнеш кораба.
Трън сви ръце в юмруци.
— Но… това е моят кораб.
— Не, той принадлежи на Американската република. Ако искаш да си имаш кораб, ще трябва да се потрудиш и сам да си го купиш, както правят всички.
— Ей, господин Кралско Синче, какво знаеш ти? — Но защитната реч на Трън свърши така бързо, както беше започнала, при това с намусена физиономия. — Освен това аз се трудих за кораба. Да си крадец не е лесна работа, да знаеш.
— Нали няма да спориш с мен за това?
Трън стисна очи. Каи се изпъна уплашен на седалката, но Трън въздъхна и пак ги отвори.
— Ти не разбираш. С „Рампион“ преживяхме много заедно. Може да съм откраднал кораба отначало, но вече е мой.
— Но той не е твой. И не можеш да очакваш екипажът ти да иска да остане на краден кораб.
Трън избухна в смях.
— Екипажът ми ли? Нека да ти кажа какво ще стане с екипажа ми, когато всичко свърши. — Той започна да отмята на пръстите си. — Синдер ще бъде монарх на някакъв камък в небето. Ико ще отиде там, където е Синдер, тъй че да приемем, че тя ще стане коафьорката на кралицата. Ти — ти вече част ли си от екипажа ни? Все едно, и двамата знаем какво ще се случи с теб. А щом веднъж приберем Скарлет, тя и Вълка ще се оттеглят в някоя ферма във Франция и ще си народят цяло котило вълчета. Ето какво ще стане с екипажа ми, когато всичко свърши.
— Май доста си мислил по въпроса.
— Може би — рече Трън и сви рамо. — Това е първият ми екипаж и повечето от членовете му дори ми казват „капитане“. Ще ми липсват.
Каи присви очи.
— Пропусна Крес. Какво става между вас двамата?
Трън се изсмя.
— Какво да става? Нищо не става. Ние… А ти какво искаш да кажеш?
— Не знам. Вижда ми се, че в твое присъствие се чувства по-спокойна, отколкото пред всеки друг на кораба. Просто си помислих…
— О, не, няма нищо подобно… двамата изкарахме дълго време заедно в пустинята, но това е всичко. — Той прекара разсеяно пръсти по таблото, без да пипа нищо. — Тя си падаше по мен. Всъщност… — Той отново се изсмя, но този път по-напрегнато — … тя си мислеше, че е влюбена в мен, когато се срещнахме за първи път. Смешно, нали?
Каи го погледна с крайчеца на окото си.
— Много.
Трън стискаше така здраво кормилото, че кокалчетата на пръстите му побеляха. Той хвърли поглед към Каи и заклати глава.
2
Психологически феномен, при който заложникът се привързва към похитителя си и изпитва съчувствие и симпатия към него. — Б.пр.