Емили отиде при съпруга си и му предаде историята дума по дума.
— Както виждаш, в цялата тази работа няма нищо скандално — възможно най-убедено изрече тя. — Вярваш на Уитни, нали, Майкъл?
Лорд Арчибалд се облегна назад и хвърли поглед към младата си съпруга.
— Не — кротко рече той, — не й вярвам. — Дръпна Емили към себе си и я настани в скута си. Дълго гледа напрегнатото й от тревога лице, а накрая добави: — Но вярвам на теб. Щом твърдиш, че е невинна, значи е така.
— Обичам те, Майкъл! — простичко каза Емили и въздъхна от облекчение. — Зная, че Уитни никога не би направила нещо нередно. Сигурна съм!
Уитни с притеснение очакваше вечерята, но когато седнаха на масата, лорд Арчибалд и съпругата му се държаха мило и непринудено. Майкъл даже настоя тя да остане у тях до сватбата на Елизабет, която беше насрочена за след месец. Поканата му беше така искрена, а Емили изглеждаше толкова щастлива от възможността приятелката й да им гостува по-дълго от предвиденото, че Уитни с радост склони. Последното нещо, което й се искаше в този момент, беше да се върне у дома и да понася упреците на баща си заради историята с Пол.
Въпреки това, когато си легна, осъзна, че отсега нататък ще бъде сама. Нямаше да се омъжи и да има деца, защото никой почтен мъж не би се съгласил да я вземе за жена. Беше омърсена, използвана от друг. Беше си мечтала за деца, но никога нямаше да вкуси от радостите на майчинството. Горчивата буца отново заседна на гърлото й.
Пък и за какво ли й беше съпруг? Не би могла да обича друг мъж или да понася ласките му. Имаше само двама мъже, с които бе искала да се обвърже: единият беше Пол, който се оказа алчен и слабохарактерен, а другият — Клейтън, който беше постъпил с нея като животно. И докато Пол само я беше разочаровал, херцогът я беше омърсил и беше съсипал живота й. Беше спечелил обичта й и после я беше стъпкал в калта, без дори да се извини!
Сълзите се стичаха по лицето й, а тя ги бършеше и си повтаряше, че Клейтън Уестморланд я кара да плаче за последен път. При следващата им среща тя щеше да бъде олицетворение на спокойствието.
Дните се занизаха, изпълнени с напрежение. Всеки път, когато икономът известяваше, че е пристигнал посетител, Уитни подскачаше от ужас при мисълта, че може да е херцог Клеймор. Не можеше да каже на Емили, че ако Клейтън дойде, тя не иска да се среща с него. Той беше приятел на Майкъл и нямаше нищо по-естествено от това да го посещава в дома му, а освен това Емили би се позаинтересувал за причините, поради които приятелката й не иска да вижда херцога.
Рядко придружаваше Емили при разходките й из града, защото се страхуваше да не срещне Клейтън. Напрежението й растеше и накрая тя имаше чувството, че е на крачка от лудостта.
Все пак успя да спази обещанието, което беше дала пред себе си преди седмица: отбягваше да мисли за ужасната нощ и вече не плачеше.
Куфарите бяха стегнати, а каретата очакваше Клейтън, за да го отведе далеч от огромната къща. За някои хора имението Клеймор беше възхитително място, събрало в себе си цялото величие на древния благороднически род, но за него то беше свързано със спомени, които не му даваха мира, и единственият начин да се отърве от тях беше да избяга.
Херцогът седеше зад бюрото в кабинета си и даваше последни нареждания на личния си секретар.
По-скоро би го убила, отколкото да му позволи да я докосне.
— Правилно ли ви разбирам, ваша светлост? Искате да анулирам брачния договор с госпожица Стоун? — Секретарят не можеше да повярва на ушите си. — И няма да направим никакъв опит да си възвърнем поне част от парите, които похарчихте покрай тази история?
По-скоро би го убила, отколкото да му позволи да я докосне.
— Точно така — кимна Клейтън. — Заминавам за имението на майка си и ще се върна след две седмици. Дотогава документите трябва да са готови за подпис.
— Каретата на негова светлост току-що зави по централната алея — обяви икономът на херцогиня Клеймор.
Тя с усмивка кимна и се приближи до прозореца. Синът й бързо се вървеше към входа на къщата и тя хвърли критичен поглед в огледалото, за да се увери, че изглежда добре. Беше на петдесет и шест години, но фигурата й не беше загубила своята грация. В тъмната й коса проблясваха сребристи нишки, но те само подчертаваха достойнството й и неувяхващата й красота. Сивите очи гледаха тревожно — кратката бележка, с която Клейтън я уведомяваше, че смята да й гостува за две седмици, я беше притеснила. Синът й рядко я посещаваше и обикновено визитите му бяха отчайващо кратки, затова във внезапното му намерение да остане за по-дълго имаше нещо съмнително.