Допреди няколко месеца Джанет Кембридж му се струваше забавна и той се радваше на присъствието й, но сега осъзна, че нещо й липсва. Очите й не бяха зелени като индийски нефрит, не го гледаха подигравателно, предизвикателно или закачливо и тялото й не трепереше в прегръдката му от непознати желания. Джанет беше твърде достъпна, както и всички останали жени, които познаваше. Те не му се противопоставяха, не бяха свежи и кипящи от жизненост, не бяха умни и прекрасни. Не бяха…
Не бяха Уитни.
Той отпи от чашата си, за да потисне острата болка от спомена за нея. Какво ли правеше тя в момента? Дали се канеше да се омъжи за Севарин? А може би за Дьовил? Никълъс беше в Лондон и щеше да й помогне да се успокои, да забрави. Дьовил щеше да й подхожда повече, горчиво си рече Клейтън. Севарин беше глупав и слабохарактерен. Дано Уитни избереше французина. Сърцето му щеше да се пръсне от мъка при мисълта, че тя ще стане жена на друг.
„Исках да ти кажа, че ще се омъжа за теб“ — беше промълвила тя, а той се беше подиграл с нея! Беше отнел девствеността й и когато беше приключил с този позорен акт, Уитни беше обвила ръце около шията му и беше заплакала. Мили Боже! Той почти я беше изнасилил, а тя плачеше в ръцете му.
С мъка пропъди спомена за онази нощ. По-добре се чувстваше, когато си мислеше за радостта, която му беше доставяла.
Затвори очи и за хиляден път се прокле, че я беше оставил да си замине от Клеймор. Трябваше да настоява тя да се омъжи за него веднага и ако Уитни окажеше съпротива, трябваше с хладен тон да й заяви, че всъщност няма избор, защото вече не е девствена. С течение на времето все щеше да открие начин да си възвърне любовта й.
Клейтън остави чашата на масата и излезе от стаята. Нищо не можеше да направи, за да се реваншира заради непочтената си постъпка. Нищо.
Двамата братя прекараха последната вечер сами. Бяха решили да се напият и докато обръщаха чаша след чаша, си спомняха случки от детството и от младежките си години.
— Мили Боже! — възкликна Стивън, когато брат му изля последната капка от бутилката бренди в празната си чаша. — Пиеш като… Изпи цялата проклета бутилка! — Взе една гарафа с уиски и я бутна към Клейтън. — Да видим какво ще направиш с уискито!
Той сви рамене, махна запушалката и напълни чашата си догоре.
— Какво, по дяволите, се опитваш да направиш? — извика Стивън.
— Опитвам се да те победя в надпиването — с пиянска гордост заяви той.
— Може и да го направиш — кимна брат му, — но аз винаги съм бил по-добрия в това отношение от двама ни.
— Прав си. Не трябваше да го правя. — Клейтън отново беше завладян от спомена за Уитни. — Но тя стократно ми го върна!
— Коя тя? — успя да попита Стивън, въпреки че мозъкът му беше замъглен от погълнатия алкохол.
— Тя.
— Коя… тя? — настоя Стивън и тръсна глава.
— Зеленооката — прошепна разстроено Клейтън. — Тя ме накара да си платя.
— Да платиш за какво? Какво си направил?
— Поисках ръката й. Дадох на онзи глупак баща й сто хиляди лири. Но Уитни и без това нямаше да ме вземе. Сгоди се за друг. Всички говорят само за това. Не — поправи се той. — Не се сгоди. Но аз помислих, че се е сгодила и… И аз… Аз…
— И ти? — подсказа му Стивън.
— Аз не допусках, че е девствена — простена Клейтън и безсилно отпусна ръце. — Не знаех, докато не я… вкарах в леглото и… Господи! Аз я нараних! Нараних я ужасно! — Закри лицето си с длани, а гласът му премина в дрезгав шепот: — Аз я нараних, а тя обви ръце около шията ми. Стивън, тя искаше да я прегърна! Все още чувам плача й.
Стивън с удивление се втренчи в наведената глава на брат си, опитвайки се да сглоби парчетата от мозайката. Както изглеждаше, самоувереният му и твърд като камък брат си беше загубил ума по някакво зеленооко момиче на име Уитни.
Докато беше в Лондон, беше чул, че Клейтън се е сгодил за някаква млада дама, но такива слухове се носеха постоянно, така че беше свикнал да не им обръща внимание. Този обаче явно беше верен и младата дама вероятно беше въпросната Уитни.
Не можеше да повярва, че брат му е в състояние да нарани физически някоя жена. Защо да го прави? Защото момичето е отказало да се омъжи за него? Защото е ревнувал? Невъзможно! И все пак доказателството беше налице.
Стивън въздъхна. Клейтън винаги беше заобиколен от зашеметяващи жени. Тази Уитни трябва да беше нещо наистина специално, защото брат му я обичаше отчаяно, до полуда. А може би и тя го обичаше, след като беше потърсила утеха у него, негодника, който я беше обезчестил.
На другата сутрин Клейтън си замина. Херцогинята му помаха за довиждане и когато каретата се скри от погледа й, се обърна към по-малкия си син.