Сега и Елизабет беше въвлечена в заговора. Когато видя списъка на поканените, Уитни изпадна в паника и настоя името на Клейтън да бъде зачеркнато. Елизабет изпълни желанието й. Преди три дни Емили й беше казала, че Уитни и херцогът на Клеймор имат сърдечна връзка, но че наскоро двамата са се скарали, и Елизабет беше одобрила тайното изпращане на покана до Уестморланд. Тя още не знаеше, че господин Уестланд е херцог, защото през няколкото седмици, прекарани в Лондон, се беше движила в ограничен кръг и не беше имала възможност да се срещне с Клейтън.
Сега Емили се проклинаше заради глупавата си идея.
— Ваш ред е, госпожице — прошепна тя на Уитни.
Уитни не се притесняваше от дългия път, който трябваше да извърви до олтара. Беше го правила много пъти в Париж — на сватбата на Терез Дьовил и на още няколко свои приятелки. Днес обаче се чувстваше особено щастлива, защото ролята й за тази сватба беше голяма. Тя с усмивка взе букета си от бели и жълти рози и мило прошепна:
— Елизабет, когато отново разговарям с теб, ти вече ще си омъжена.
Клейтън я видя в момента, в който Уитни пристъпи напред. Сърцето му трепна. Никога не беше изглеждала толкова красива и невинна, приличаше на лъч лунна светлина.
Тя мина на сантиметри от него, но не го видя. Зае с подобаващо достойнство отреденото за нея място и запази спокойствие по време на цялата церемония, но когато Елизабет започна да повтаря думите на брачната клетва, очите й се насълзиха. Повечето от присъстващите дами също бяха развълнувани и час по час поднасяха кърпички към очите си. Уитни погледна крадешком към леля си и лейди Ан й се усмихна.
Когато опасността от това да избухне в плач отмина, тя огледа гостите. Ето го баща й, до него — родителите на Мар — Меритън… Лейди Юбанк с един от онези свои ужасни тюрбани на главата… Някакъв висок тъмнокос мъж, … Дъхът й спря, когато сивите очи се впиха настоятелно в нейните. На лицето му беше изписано разкаяние, а погледа му се четяха болка и огромна нежност. Тя побърза да погледне встрани.
Клейтън беше тук! Най-после беше дошъл да я види. Не беше поканен, така че нямаше друго обяснение за присъствието му в църквата. Беше тук! Гледаше я така, както никога досега — сякаш я умоляваше, сякаш й се предлагаше! Беше сигурна, че не греши. Беше го прочела в очите му.
Идеше й да изкрещи, да падне на колене и да заридае, да го нарани така, както той я беше наранил. Предоставяше й се възможност да му го върне, да му покаже колко го презира и го мрази. Едва ли щеше да има друга подобна възможност. До този момент Клейтън не беше направил опит да се срещне с нея и понеже не беше поканен на сватбата, щеше да си тръгне веднага след церемонията. Емили твърдеше, че ако тя не му даде знак, херцогът никога не би я доближил. Сега той я молеше за този знак.
Господи! Клейтън мълчаливо молеше за прошка! Ако отговорът й беше отрицателен, той щеше да се обърне и да напусне църквата. И живота й.
Затвори очи. Беше я унижил. Гордостта й крещеше за разплата, но сърцето й настояваше да го задържи.
„Не плачи, скъпа. Моля те, не плачи повече“ — чу отново нежния му шепот.
Не можеше да диша, не можеше дори да помръдне.
„Помогни ми, Господи, помогни ми“ — беззвучно се раздвижиха устните й.
Обичаше го!
Когато Уитни се обърна, Клейтън разбра, че ще прочете в погледа й отговора, който очакваше. Стисна юмруци и кокалчетата на ръцете му побеляха от напрежение. Тя извърна умолително огромните си зелени очи към него и краката му затрепериха. Прииска му се да се затича към нея, да я вземе на ръце и да я изнесе навън, а после да падне на колене в краката й и да я помоли да произнесе на глас думите, които току-що му беше казала с поглед.
Излезе последен от църквата. Спря се на стълбите и се огледа за Уитни. Видя я да се усмихва на хората около нея, а косата й блестеше на яркото слънце. Ако се доближеше до нея сега, едва ли щяха да успеят да си разменят повече от няколко думи, а нямаше търпение да изчака официалната вечеря.
След миг вече стоеше зад гърба й. Тя инстинктивно усети присъствието му, разпозна аромата на парфюма му. Но гласът му прозвуча някак странно — беше дрезгав, болезнен шепот:
— Госпожице Стоун… Обожавам ви!
Тялото й потръпна и това не убягна от вниманието на Клейтън. За миг си помисли, че онова, което беше преминало между тях в църквата, е само плод на въображението му.
Дали ако сега я въведеше обратно в църквата и застанеше до нея, тя щеше да повтори същите думи, които беше изрекла Елизабет преди малко, запита се той.