Зави й се свят. В документа се казваше, че тя вече не е сгодена за Клейтън, че той оттегля предложението си за женитба и че всичко, което тя и семейството й са получили под формата на пари, подаръци, дрехи и бижута, остава за тях.
Уитни отвори писмото, приложено към документа.
Моля те, приеми моите искрени благопожелания и ги предай на Пол. Приложеният чек е подарък.
Чекът за десет хиляди лири се изплъзна от изтръпналите й пръсти. Клейтън й плащаше така, сякаш беше някоя уличница или една от многото му метреси, и й предлагаше да предостави омърсеното си тяло на Пол.
— Господи! — прошепна съкрушено тя. — Господи!
На вратата се почука. Емили попита дали е готова да тръгват.
— Ще сляза долу след минутка — извика дрезгаво Уитни и попита: — Емили, знаеш ли дали… дали херцогът ще присъства на вечерята? Дали Елизабет не е променила решението си и не го е поканила?
— Да. Нима не си щастлива, че го е направила?
Стори й се, че ще припадне.
Клейтън не беше отишъл в църквата, за да я види. Беше там, защото са го поканили. Погледна датата върху документа — беше подписан преди седмица. Той сигурно смяташе, че тя вече е запозната със съдържанието на написаното, когато я видя днес. Истерично се изсмя. Беше изпълнил задължението си да присъства на сватбата, на която беше поканен. Сигурно беше изпитал огромно удоволствие да я види как мило му се усмихва!
Може би отново планираше да я отведе у дома си след бала и да се възползва повторно от тялото й, мислейки, че тя с радост ще се отзове.
Уитни скри лице в шепи и простена. Клейтън щеше да присъства на тържествената вечеря и на бала след нея. Налагаше се отново да се срещне с него.
Когато Уитни се присъедини към семейство Арчибалд, изглеждаше леко пребледняла, а очите й бяха подозрително зачервени, но брадичката й беше гордо вдигната. Изглеждаше много спокойна, но това спокойствие беше като затишие пред силна буря.
Първото нещо, което направи, щом се озова в огромната бална зала в къщата на дядото на Елизабет, беше да се усмихне с най-лъчезарната си усмивка на двама от шаферите. Веднъж Клейтън я беше обвинил, че се опитва да събере възможно най-много обожатели около себе си, и сега смяташе да направи именно това. Посрещаше гостите, застанала между двамата красиви джентълмени, и намираше какво да каже на всеки новопристигнал, но ако гостът случайно беше ерген, тя се представяше в най-добрата си светлина. Скоро около нея се събраха шестима господа, които се състезаваха за вниманието й. Само веднъж едва не загуби самообладание — когато Пол се наведе да целуне ръката й. Усмивката й помръкна, но той я гледаше толкова глупаво, че тя веднага реши да го включи към антуража си.
Вече беше защитена от Клейтън. Засега това беше всичко, от което се нуждаеше.
Клейтън пристигна последен. Спря се на прага и се огледа. Търсеше Уитни. Тя го видя, но веднага отмести очи към обкръжението си и кокетно рече:
— Ние май напълно забравихме булката! — С тези думи решително тръгна към Елизабет, без да се обърне нито веднъж назад. Ухажорите й послушно я преследваха.
Клейтън беше сигурен, че тя го забеляза, затова се учуди, когато вместо да приближи към него, тръгна в обратната посока. Каза си, че нейно задължение е да бъде около булката, и му стана малко по-леко, но когато забеляза как любимата му флиртува с мъжете около себе си, объркването му нарасна.
Взе чаша шампанско и отново жадно впи поглед в Уитни. Тя знаеше, че той е там. Сигурно изчакваше подходящия момент, за да отиде при него. Нямаше търпение да я докосне, да чуе музиката на гласа й…
Дойде ред на вечерята. Той продължаваше да се надява, че Уитни ще го доближи.
— А, Клеймор! Радвам се да ви видя отново — чу се плътен мъжки глас зад гърба му.
Беше лорд Антъни, стар приятел на покойния му баща.
— Как е прекрасната ви майка? — попита лордът и отпи от шампанското си.
— Добре — кратко отвърна Клейтън. Уитни тъкмо влизаше в огромната трапезария. — А вашата? — разсеяно попита той.
— Надявам се, че и тя е добре — отвърна озадачен лорд Антъни. — Всъщност тя е мъртва от тридесет години.
— Радвам се да го чуя — кимна любезно херцогът, остави чашата на близката масичка и тръгна към банкетната зала, за да заеме определеното му място.
Като истинска сватовница Елизабет беше решила да настани Клейтън на масата, разположена точно срещу тази на младоженците, където седяха и шаферите.
Той едва вкусваше от ястията и се измъчваше от факта, че Уитни упорито отбягва погледа му. Дали се страхуваше, или просто не искаше да погледне към него? Продължаваше да флиртува с останалите мъже и той почувства как го обзема ревност.