И за да бъде нещастието му пълно, двете матрони, между които седеше, бяха разбрали кой е и не го оставяха на мира с глупавите си брътвежи. Опитваха се да го спечелят за своите неомъжени дъщери.
— Моята Мари свири на пиано като истински ангел! — възкликваше едната. — Трябва да посетите някоя от музикалните ни вечеринки, ваша светлост.
— А моята Шарлот пее като славей! — бързаше да добави другата.
— Аз съм музикален инвалид — хладно ги информира Клейтън, без да откъсва очи от Уитни.
Мина цяла вечност, докато гостите се преместиха в балната зала.
Питър и Елизабет откриха танците, а покрай тях затанцуваха шаферите и шаферките. Когато задължителният първи танц свърши, Клейтън отново зачака Уитни да отиде при него. Вместо това тя с усмивка прие поканата на един джентълмен, после на друг… Идеше му да й извие врата!
Четвъртият танц на Уитни беше с Пол Севарин. Внезапно Клейтън осъзна, че всъщност тя очакваше той да отиде при нея, и се прокле заради глупостта си. Тя беше направила първата стъпка в църквата и съвсем естествено беше да очаква той да предприеме следващата.
Щом танцът свърши, Клейтън решително се приближи до нея.
— Радвам се да ви видя отново, Севарин — излъга той и взе ръката на Уитни в своята. — Да се надявам ли, че следващият танц ще бъде мой? — попита той и без да дочака отговор, повлече Уитни към дансинга.
Беше отслабнала, помисли си Клейтън, когато обхвана тънката й талия. По негова вина.
— Забавляваш ли се? — попита нежно той.
Уитни кимна усмихната. Страхуваше се, че ако отвори уста, от гърлото й няма да излезе нито звук. От момента, в който той се беше появил, душата й се разкъсваше от болка. Въпреки всички обиди, които й беше нанесъл, тя копнееше да му поиска обяснение и да го помоли да я пожелае отново. Единствено гордостта й я крепеше и й даваше сили да се държи естествено, да се усмихва и да флиртува. И щеше да го прави, докато Клейтън беше там.
За пръв път той не знаеше какво да й каже. Страхуваше се да проговори, за да не каже нещо неподходящо и да развали магията. Търсеше думи да й се извини, но едно извинение не беше достатъчно. Онова, което наистина искаше да й каже, беше: „Омъжи се за мен. Още утре.“
Имаше още нещо, което копнееше тя да чуе. Той я погледна и много нежно изрече:
— Обичам те.
Тялото й изведнъж се стегна. Уитни вдигна лице към него и се изсмя. Смехът й му подейства като плесница.
— Изобщо не съм изненадана да го чуя — иронично отвърна тя. — Изглежда напоследък ми върви. И все попадам на високи мъже. Може би защото самата аз съм прекалено висока. Сигурно е мъчително за един висок мъж непрекъснато да се навежда, когато трябва да разговаря с някоя дребна жена. А може би причината е в прекрасните ми зъби — пошегува се тя. — Полагам специални грижи за тях и…
— Недей! — опита се да спре безсмислиците, с които го засипваше.
— Добре, никога повече няма да си мия зъбите — отвърна с престорено покорство тя.
Клейтън недоумяваше как се беше стигнало дотам, че от признание в любов бяха преминали към въпроси за личната хигиена. Ако не беше обсебен от мисълта да заглади неразбирателството между тях, щеше да забележи, че в очите й блестят сълзи и че усмивката й е тъжна.
— Елизабет е красива булка — отбеляза той. Надяваше се да насочи разговора около темата за брака.
Уитни отново се засмя.
— Всички булки са красиви. Преди няколко века е излязъл закон — най-вероятно измислен от някой херцог — според който булките трябва да бъдат красиви. И да се изчервяват.
— А ти ще се изчервиш ли на твоята сватба? — нежно попита той.
— Със сигурност не. Не ми е останало нищо, което да ме кара да се червя.
Клейтън объркано прошепна:
— Какво става, Уитни? Ти не се държеше така пред църквата…
Зелените й очи се разшириха от учудване:
— Нима ти беше този, който стоеше зад гърба ми на стълбите?
— А ти кой си мислеше, че е?
— Всъщност не знам. Не мога да бъда сигурна кой точно е бил. Възможно е да е бил Джон Клифърд или лорд Гилмор. Тази вечер и двамата признаха, че ме обожават. Или пък Пол. Той също ме обожава. Или…
Клейтън я отведе встрани и я отблъсна от себе си.
— Мислех си, че имаш сърце, но се оказва, че си една най-обикновена кокетка! — гневно рече той.
Уитни вирна упорито брадичка:
— Едва ли бих казала, че съм обикновена кокетка. В края на краищата успях да измъкна от теб сто и десет хиляди лири. И като капак на всичко единственото, което е нужно да направя, е да ти се усмихна и ти отново да се озовеш в краката ми както стана днес в църквата. Не, милорд. Никой от нас не е обикновен. Аз съм обиграна флиртаджийка, а вие сте пълен глупак!