28.
За момент й се стори, че Клейтън ще я удари, но той само се обърна и бързо се отдалечи от нея. Тя го проследи с поглед. Клейтън си отиваше завинаги. Тя с мъка преглътна сълзите си и се втурна да търси Емили.
— Емили — промълви безсилно, — моля те, извини ме пред Елизабет. Кажи й, че… внезапно ми е прилошало. Ще се прибера у вас и щом пристигна, ще изпратя каретата обратно тук.
— Ще дойда с теб — бързо каза приятелката й.
— Не, предпочитам да бъда сама. Трябва да бъда сама.
Когато на зазоряване Емили и Майкъл се прибраха у дома, чуха сърцераздирателния плач на Уитни.
— Остави я да се наплаче — посъветва лордът съпругата си.
Когато на следващата сутрин Уитни не се появи за закуска, Емили се качи в стаята й и я завари седнала в леглото, обгърнала коленете си с ръце. Изглеждаше бледа и уязвима, но щом видя Емили, успя да се усмихне.
— Как си? — попита я загрижено приятелката й.
— Днес… Днес съм по-добре.
Уитни, какво се случи снощи?
— Недей! — умолително рече тя. — Моля те, недей! Емили кимна с разбиране и Уитни се облегна назад.
Реших да се наслаждавам на дните, които ще прекарам в Лондон — заяви тя. — Ще имаш ли нещо против, ако от време на време приемам посетители?
— Не, разбира се. Всъщност лорд Гилмор и някои от шаферите в момента са долу и се надяват да те видят. — Тя приседна до Уитни и взе ръката й в своята. — Двамата с Майкъл ще се радваме, ако останеш при нас толкова дълго, колкото пожелаеш. Той разбира, че за мен ти си като сестра.
Уитни крепко я прегърна и се засмя.
— По-добре е да сме приятелки Сестрите непрекъснато се карат.
От този ден нататък започна бурният обществен живот на Уитни. С удивителна смелост и решителност тя се стараеше да запълва всяка минутка от дните си, за да не й остава време да мисли за нещастието си. Вечер се отпускаше изтощена в леглото и веднага заспиваше, за да се събуди на следващата сутрин и да поеме отново обществените си ангажименти. Ники я придружаваше най-често от всички. Той й беше любимец. Но някои от господата, с които се беше запознала на бала на Емили и на сватбата на Елизабет, също я ухажваха. Емили беше неотлъчно до нея. Двете ходеха на театър, опера, оперета, балове и приеми. Тук срещаше мъже, които я канеха на още приеми и още балове.
И ако Париж я беше посрещнал много добре, то Лондон я прие с разтворени обятия. Нейният чар и остроумие бяха още по-рядко срещани тук, отколкото във Франция. Когато влизаше в някоя стая, всички глави се извръщаха към нея. Чувството й за хумор беше вече по-премерено и някои от по-стеснителните мъже, които преди не успяваха да съберат достатъчно смелост, за да я доближат, сега се престрашаваха и търсеха компанията й. Беше център на вниманието, ухажвана, обожавана. И по-нещастна от всякога.
Понякога чуваше да се произнася името на Клейтън и сърцето й се свиваше от мъка, но усмивката й оставаше все така лъчезарна.
Веднъж едва не се срещна с него. Младият виконт, който я беше поканил на „бала на годината“, й беше помогнал да се настани в каретата му и беше подвикнал на кочияша адрес, който й подейства като студен душ. Беше домът на Клейтън в Лондон.
— Мразя шумните тържества — беше казала на кавалера си тя. — В състояние са да ме доведат до истерия.
— Но Клеймор е домакин на най-изисканите приеми в Англия! И доколкото си спомням, миналата седмица споменахте, че обожавате многолюдните събирания! — възрази виконтът.
— Това си беше за миналата седмица. През последните дни шумът ми причинява главоболие!
Виконтът си рече, че внезапно появилата се нетърпимост на госпожица Стоун към шумните места е малко попресилена, но тя беше толкова красива, забавна и популярна, че той реши да я заведе на опера.
Следващия ден късметът й изневери. Беше на театър с Ники. Двамата бяха заели една ложа, от която се откриваше прекрасна гледка към сцената. Точно преди началото на представлението погледът на Уитни случайно попадна на Клейтън и Ванеса Стандфийлд. Бяха в една от съседните ложи заедно със семейство Ръдърфорд. Ръката на Клейтън обвиваше нежно тънката талия на Ванеса, а красивата дама му говореше нещо, което той, изглежда, слушаше с огромно удоволствие.
Уитни се разтрепери. Очите й се напълниха със сълзи.
Всички бяха извърнали глави към красивата двойка и до слуха на Уитни достигаха откъслечни думи: „Клеймор… Негова светлост… Херцогът…“
— Не ти ли е добре, скъпа? — попита Ники.
Уитни понечи да се изправи. Струваше й се, че всеки миг ще припадне. В този момент Клейтън се обърна в нейната посока и я видя. Очите му я пронизаха като стоманени остриета и отегчено се отместиха встрани.