— Какво? — разсеяно рече той.
— Попитах как се представиха конете ти на последното надбягване.
— Добре.
— Колко добре? — настоя Стивън. — Хванахме се на бас, че три от конете на брат ми и два от моите ще спечелят наградния фонд. Зная, че моите два коня стигнаха сред първите на финала, а научих, че третият кон на Клейтън се е изложил. Това значи, че брат ми е загубил баса и ми дължи триста лири — обясни той на събеседниците си. — Не че го е грижа за парите. Просто мрази да си признае, когато губи. Така и не се научи да приема пораженията.
Клейтън остави вилицата и ножа. Крайно време беше да постави брат си на място. Копнееше за това от часове и сега подходящият момент беше настъпил. Понечи да отвърне, но в този миг Уитни взе думата.
— Много се изненадвам от твърдението ти, Стивън — рече с престорена наивност тя. — Моето мнение е напълно противоположно. Според мен негова светлост приема пораженията, без да окаже дори най-малка съпротива.
Не успя да продължи. Клейтън удари с ръка по масата и чиниите издрънчаха. Целият му гняв се насочи към Уитни. Той скочи от мястото си и процеди през зъби:
— Двамата с госпожица Стоун трябва да поговорим насаме.
Заобиколи масата, хвана стола на Уитни и нареди:
— Ставай!
Тя не помръдна. Клейтън я стисна здраво над лакътя, принуди я да стане и я повлече навън.
Херцогинята с ужас наблюдаваше сцената, а Стивън вдигна чашата си, мълчаливо пожелавайки успех на Уитни.
Когато Клейтън и Уитни се озоваха в коридора, херцогът набързо се разпореди:
— Пригответе каретата на госпожицата. Тя ще си тръгне точно след три минути.
Влязоха в близкия кабинет. Той я избута в средата на стаята и я измери от главата до петите. В погледа му се четеше гняв и отвращение.
— Имаш две минути да ми обясниш причините за твоето неочаквано и нежелано посещение в този дом. Веднага след това ще те настаня в каретата ти и ще поднеса твоите извинения за ненадейното ти заминаване пред останалите.
Уитни дълбоко си пое въздух. Знаеше, че ако разкрие страха си пред него, ще го използва срещу нея.
— Искаш да знае каква е целта на моето посещение тук, така ли? Мислех, че е повече от очевидно.
— Изобщо не е очевидно!
— Дойдох, за да ти обясня защо се държах така с теб по време на сватбеното тържество. Когато те видях в църквата, все още си мислех, че сме сгодени и…
— Вече не сме. С годежа е свършено — прекъсна я нетърпеливо той. — Идеята да се оженя за теб беше безумна. Проклинам деня, в който ми хрумна тази мисъл.
— Така е, защото ти не позволи на отношенията ни да се развият.
— Двете ти минути почти изтекоха.
— Клейтън, моля те! Изслушай ме! — извика обзета от отчаяние тя. — Преди много време ти ми каза, че искаш сама да дойда при теб, че не желаеш да имаш до себе си хладна и безразлична жена.
— И?
Гласът й трепна:
— И ето ме тук. Дойдох по свое желание.
Тялото му се напрегна. Очите му се впиха в нейните за секунда. После Клейтън затвори очи и се облегна на камината.
Опитваше се да се пребори с чувствата си, Уитни ясно си даваше сметка за това. Тя чакаше реакцията му, парализирана от страх.
Измина цяла вечност, преди той отново да отвори очи и да срещне нейните. Сърцето й радостно подскочи. Беше спечелила! Господи, беше спечелила! Онова, което видя в погледа му, не можеше да бъде сбъркано!
Но Клейтън не помръдваше. Чакаше тя да направи първата стъпка. Все още не й вярваше напълно. Уитни пристъпи към него. Спря, за да укроти бесния ритъм на сърцето си, после направи още една крачка.
Зачака с наведена глава, но секундите летяха, а Клейтън не предприемаше нищо. Накрая тя вдигна очи към него и умолително прошепна:
— Сега ще ме прегърнеш ли?
Той посегна, спря се, после я сграбчи в обятията си, а устните му жадно се впиха в нейните. Уитни отвърна на целувката с цялата жар, на която беше способна, и се притисна към треперещото му от възбуда тяло.
— Господи, колко ми липсваше! — простена той и отново я зацелува като обезумял.
Не искаше да спре. Не можеше да спре. Страхуваше се, че ако се отдръпне от нея, тя ще изчезне, а болезненото желание ще отстъпи място на болезнена празнота.
Но когато най-после й даде възможност да си поеме дъх. Уитни остана в ръцете му.
— Искаш ли да се омъжиш за мен? — попита дрезгаво той, взрял се в зелените й очи.
Уитни кимна. Не можеше да произнесе нито звук.
— Защо? Защо искаш да се омъжиш за мен? — настоя той.
Тя знаеше какво очаква Клейтън от нея — пълно отстъпление. Беше готова. Пое дъх и изрече:
— Защото те обичам.
Ръцете му здраво я обгърнаха.