Пет дни по-късно Уитни бе уведомена от един прислужник, че негова светлост иска да я види незабавно и я очаква кабинета си. Тя се втурна нетърпеливо към долния етаж, подмина един мъж, който носеше голям плосък сандък, и влезе в кабинета на Клейтън. Затвори вратата зад гърба си и шеговито рече:
— Викали сте ме, ваша светлост.
Клейтън стоеше прав пред бюрото си и я гледаше сериозно.
— Случило ли се е нещо? — попита Уитни след кратко мълчание.
Гласът му прозвуча сериозно и тържествено:
— Не. Ела тук, моля те.
— Какво става, Клейтън? — тревожно го погледна тя и се приближи към него.
Той силно я прегърна и дрезгаво изрече:
— Не е станало нищо лошо. Липсваше ми.
Извърна се и взе една кадифена кутийка от бюрото.
— Мислех да бъде с изумруд, но блясъкът на очите ти ще засенчи красотата на камъка. По тази причина избрах това.
Той отвори кутийката и й показа искрящия диамант, който пречупваше светлината и хвърляше отблясъци по тавана. Уитни занемя от възторг.
— Никога не съм виждала нещо по-…
Клейтън взе ръката й и постави прекрасния пръстен на пръста й. Уитни сведе поглед към камъка. Сега наистина принадлежеше на Клейтън. И целият свят щеше да го разбере. Тя вече не беше Уитни Алисън Стоун, дъщеря на баща си и племенница на лорд и лейди Гилбърт, а годеницата на херцога на Клеймор. За няколко кратки мига идентичността й беше променена. Копнееше да му каже колко красив е пръстенът и колко високо цени жеста му, но единственото, което успя да прошепне, беше:
— Обичам те.
Сълзите потекоха по страните й и тя зарови лице в гърдите на Клейтън.
— Не плача от мъка, а от щастие — промълви.
— Зная, малка моя — прошепна той и я притисна още по силно към себе си.
Накрая Уитни се отдръпна и отново се загледа в пръстена.
— Това е най-невероятното нещо, което съм виждала. С изключение на теб, разбира се.
Клейтън изпита страстно желание. Сведе глава, за да я целуне, но се отказа. Напоследък му ставаше все по-трудно да устоява на страстта.
— Мадам, надявам се, че няма да ви се превърне в навик да плачете всеки път, когато ви подаря някое бижу. Представям си какво ще стане, когато видите скъпоценностите, останали от бабите ми, които по право ще бъдат ваши. Сигурно ще трябва да се запасим с кофи и легени, в които да събираме сълзите ви.
— Този пръстен не е ли бил на някоя от бабите ти?
— Не. Херцогините на Клеймор никога не са се омъжвали с пръстен, носен от друга. Това е традиция. Венчалният ти пръстен обаче ще бъде наследствен.
— Има ли още традиции на рода Уестморланд, за които зная? — попита с усмивка тя.
Самообладанието напусна Клейтън. Той я грабна в прегръдките си и жадно я зацелува.
— Ние с теб можем да поставим началото на една нова традиция — многозначително отбеляза той. — Кажи ми, че ме желаеш.
— Обичам те — отвърна тя и инстинктивно се притисна към него.
Той се засмя и леко се отдръпна назад.
— Зная, че ме обичаш, малка моя. Зная също и че ме искаш.
Тя си спомни, че леля й и една от шивачките я очакват в съседната стая.
— Това ли е всичко, ваша светлост? — попита весело тя и се обърна към вратата.
— Да, засега. Благодаря. — Тонът му прозвуча официално, но когато тя се извърна с гръб към него, леко я плесна по дупето.
Уитни занемя от изненада. Хвърли му убийствен поглед и предупредително рече:
— Ако бях на твое място, нямаше да забравя толкова бързо онова, което се случи след бала на Ръдърфорд.
— За случката в дома на семейство Арчибалд ли намекваш? Когато те изпратих дотам?
Устните й се извиха в усмивка, но тя сериозно отвърна:
— Точно така.
— Да разбирам ли, че ме заплашваш да събориш всичките тези картини от стената? — през смях запита той.
Уитни озадачено погледна към картините, после към Клейтън. Накрая отвърна:
— Мисля, че през онази вечер те ударих през лицето.
— Не улучи.
— Така ли?
— Страхувам се, че да — кимна тържествено Клейтън.
— Колко възбуждащо! — засмя се тя.
— Наистина.
Уитни посегна към бравата. И тогава той отново я плесна. Тя строго го изгледа, но смехът напираше на устните й.
След вечеря цялото семейство се събра във всекидневната. Херцогинята и лейди Ан си говореха, а Стивън развличаше Уитни с интересни случки от детството на Клейтън, докато брат му беше принуден да слуша с неудобство и отегчение.
— Веднъж, когато Клейтън беше на дванадесет години, пропусна да се появи за закуска. Потърсиха го в стаята му, но не го откриха. Баща ни и прислугата преобърнаха всичко, но от Клей нямаше и следа. Късно следобед намериха ризата му на брега на реката — там, където водата беше най-дълбока. Лодката му стоеше закотвена на брега, понеже татко му беше забранил да я ползва…