Посетителите й бяха трима от господата, с които беше танцувала на бала. Щом влезе в салона, тримата скочиха на крака, поклониха се и й поднесоха по един букет цветя.
— Тъкмо се канех да пояздя — обясни тя. Погледът й се спря върху букетите и на устните й трепна усмивка. — Както изглежда, и тримата вече сте яздили тази сутрин.
Господата объркано примигнаха. Не знаеха как да реагират на закачливия намек, че са набрали букетите от цветните лехи в парка, където се яздеше. И… О, чудо! Те се усмихнаха и започнаха да се надпреварват да спечелят честта да я придружат навън.
Уитни позволи и на тримата да отидат с нея.
След въвеждането на Уитни в обществото тя си спечели слава на „оригинална“. Докато другите девойки излъчваха крехкост и заучена кокетност, младата англичанка излъчваше жизнерадост и енергия, беше умна и открита.
През следващата година Ан имаше възможност да наблюдава промяната, която ставаше с племенницата й. Красотата й разцъфтя с пълна сила. Очите й преливаха във всички нюанси на зеленото, обградени от гъсти черни мигли. Косата й с цвят на махагон подчертаваше гладката й като сатен кожа. Тялото й се позакръгли, приемайки съблазнителни очертания. Вече я наричаха „несравнимата“.
Джентълмените й шепнеха, че е „пленително красива“ и „омайващо чаровна“ и че обсебва сънищата им. Уитни изслушваше обясненията им, пламенните клетви за вярност до гроб и вътрешно се усмихваше. Беше едновременно приятно изненадана и благодарна за тяхното внимание.
Ан я сравняваше с рядка тропическа птица, която доверчиво каца до обожателя, но когато той протегнеше ръка да я докосне, подплашено отлита.
Безспорно тя беше красива, но имаше други млади дами не по-малко красиви от нея. И все пак мъжете се тълпяха около нея, привлечени от добрите й маниери и ведрото й настроение.
В началото на третата година от въвеждането й в обществото Уитни беше уважавана от най-отбраните мъже в Париж, които търсеха вниманието й просто за да докажат, че могат да бъдат победители там, където други са се провалили. Но скоро откриваха, че съвсем неочаквано са се влюбили безнадеждно в една млада жена, която не отговаряше на пламенните им чувства. На всички беше ясно, че Уитни трябваше да се омъжи скоро — беше почти деветнадесетгодишна. Дори лорд Гилбърт беше започнал да се тревожи, че племенницата му не проявява предпочитание към нито един от заобикалящите я младежи, но щом сподели притесненията си със съпругата си, тя само се усмихна. Защото й се струваше, че напоследък вниманието на Уитни е насочено към Никълъс Дьовил.
5.
За трети път в продължение на последните десет минути Уитни усети, че е загубила нишката на разговора, и виновно погледна към момичетата, дошли да я посетят тази сутрин. За щастие всички те бяха погълнати от разказа на Терез за сладостите на семейния живот и не забелязваха разсеяността на домакинята.
Пръстите й нервно опипваха писмото от Емили, което току-що й бяха предали. Чудеше се дали то не съдържа ужасната новина, че Пол си е избрал съпруга. Не можеше да се измъчва повече. С решителен жест отвори плика.
Скъпа Уитни,
Искам да ти съобщя, че от днес нататък ще трябва да се обръщаш към мен като към лейди Емили, баронеса Арчибалд, най-щастливата жена на света! От теб очаквам да ме обсипеш с поклони и комплименти при следващата ни среща, за да повярвам, че не сънувам!
Следващите две страници бяха пълни с описания на изключителните качества на съпруга на Емили, както и с подробности от сватбената церемония.
Това, което ми пишеш за Франция, важи с пълна сила и тук. Независимо от това, дали притежава някакви достойнства или не, всеки мъж с титла се смята за отлична партия за женитба. Но се надявам, щом се запознаеш със съпруга ми, да признаеш, че на него не му е нужна титла, за да бъде признат за чудесен!
Уитни се усмихна. Знаеше, че Емили никога не би се омъжила за своя баронет, ако не беше дълбоко влюбена в него.
Но стига съм писала за себе си. Имам да ти казвам нещо, за което пропуснах да спомена в предишното си писмо. Бях поканена на тържество в Лондон, където домакинята ни представи един джентълмен, който прикова вниманието на всички присъстващи дами. И нищо чудно — той е висок, красив и произхожда от благороден френски род. Никълъс Дьовил! Сигурна съм, че това е същият господин, за който ми говориш в писмата си. За всеки случай го попитах дали те познава и той отвърна утвърдително. Щом чуха това, Маргарет Меритън и другите наши стари познати веднага го наобиколиха и започнаха да изразяват „съчувствието“ си.