Погледна я. Беше извърнала глава към камината, за да не гледа омразното легло. Сигурно се чудеше дали Клейтън си спомня за даденото й обещание.
— Ще се наложи да спиш тук, малка моя, иначе ще дадем повод за клюки. Аз ще се настаня на дивана.
Тя го погледна и се усмихна.
— Искаш ли да си поговорим? — попита я той.
— Да — с готовност отвърна тя.
— За какво?
— Няма значение.
Клейтън се опита да намери интересна тема за разговор, но мислеше единствено за присъствието й в спалнята.
— Днес времето беше чудесно! — успя да каже най-после той. Можеше да се закълне, че на устните й пробягна усмивка. — Не валеше.
Почувства се като глупак.
— Нищо нямаше да е по-различно дори и да валеше. Пак щеше да е един прекрасен ден!
Господи! Искаше му се Уитни да не го гледаше така с огромните си зелени очи. Не точно тази вечер. На вратата се почука.
— Кой, по дяволите…
— Предполагам, че е Клариса — рече Уитни и стана. Клейтън отиде до вратата и я отвори.
— Добър вечер, ваша светлост — каза с поклон личният му слуга и влезе вътре.
По дяволите! Беше забравил за слугата си, както и за Клариса. Изруга наум всички слуги на този свят и отвори вратата, която свързваше покоите му с тези на Уитни. Когато съпругата му изчезна в своята спалня, очаквайки появата на Клариса, която трябваше да изпълни задълженията си и да помогне на господарката си да се съблече за лягане, Клейтън се насочи към кабинета, разположен в съседство със спалнята му.
Втренчи се в полиците с книги. Трябваше да намери нещо за четене. Да чете през първата си брачна нощ! По дяволите! Защо Уитни продължаваше да е толкова уплашена? И каква лудост го беше накарала да й обещае, че няма да легне с нея в нощта след сватбата?
Посегна към една книга и чу гласа на Армстронг зад гърба си.
— Мога ли да ви помогна, ваша светлост?
Клейтън бързо се отдръпна от полицата и изгледа объркания прислужник.
— Ако имам нужда от помощта ти, ще те повикам — рече, опитвайки се да прикрие обзелото го раздразнение. — Това е всичко, Армстронг. Лека нощ!
Изпроводи загубилия ума и дума слуга до вратата, избута го в коридора и заключи след него.
Върна се в кабинета си, съблече сакото, свали вратовръзката си и разкопча горните копчета на ризата си. Приближи се до масичката с напитките и си наля бренди в една чаша. Взе книга от полицата, седна на дивана и опъна дългите си крака. Така с книга в ръка и с помощта на брендито щеше най-сетне да намери покой. Когато се усети, че чете един и същи абзац за четвърти път, разбра, че усилията му са напразни. Затвори книгата.
Беше ядосан на себе си. Странно, че необходимостта да се въздържа още една нощ го нервираше толкова. Беше чакал търпеливо осем седмици, можеше да почака още няколко часа.
Изчака да мине достатъчно време, за да може Уитни да се приготви, и едва тогава влезе в спалнята си. Жена му не беше там. Вратата между нейния и неговия апартамент беше отворена и Клейтън реши да влезе в покоите й. Уитни не беше и там. Сърцето му лудо заби. Повтаряше си, че е невъзможно отново да е избягала от него. Нима не вярваше на дадената дума?
Забързано тръгна към спалнята си и изведнъж я видя. Тя беше там, втренчила поглед в огромното покрито с балдахин легло. На лицето й се четяха страх и объркване. Спомените бяха завладели съзнанието й отново.
Клейтън тихо пристъпи и сянката му се очерта на отсрещната стена. Младата жена се обърна към него и бързо прикри чувствата си.
— Кой всъщност си ти? — попита тя както в нощта на маскарада в дома на Арманд.
— Аз съм херцог. — Той се включи с готовност в играта. Също и твой съпруг. А ти коя си?
— Херцогиня! — възкликна Уитни, обзета от радост и едновременно с това от съмнение.
— И моя съпруга?
Тя бавно кимна, а усмивката й стана още по-широка. Внезапно фактът, че няма да може да спи с нея тази нощ, престана да има някакво значение. Нали най-после я беше спечелил? Да, тя беше негова! Обзе го чувство на възторг и триумф.
— Моята покорна съпруга? — шеговито попита той, наблягайки на думата „покорна“.
Уитни отново кимна.
— Тогава ела тук, моя покорна съпруго! — дрезгаво нареди гой.
Тя трепна, но се подчини. Едва когато направи крачка към него, той забеляза нощницата й. Тялото й прозираше съблазнително под тънката като паяжина дантела и Клейтън почувства огън в слабините си.
Уитни спря на няколко стъпки от него и колебливо го погледна.
— За… За твоето обещание… — промълви тя. — Спомняш ли си?
Дали си спомня! По дяволите!
— Спомням си, малка моя — насили се да отвърне спокойно Клейтън. Пристъпи към нея и нежно я прегърна. Искаше да я целуне, но тя трепереше като лист и затова просто я задържа в прегръдката си, милвайки дългата й лъскава коса.