Малка уличница! Лъжлива, лицемерна… Не, не можеше отново да я нарича така. Обичаше я прекалено много, за да я ругае. Обичаше я допреди минута. Сега му стана ясно, че всъщност е обичал една изкусна актриса, една черупка без съдържание. Едно тяло. Нищо друго. Дори тялото й не беше само негово.
Не можеше да й отрече, че притежава силен инстинкт за самосъхранение. Беше се подложила на унижението да дойде при него, да се притиска към тялото му и да го целува така, сякаш полага сърцето си в краката му, защото си е мислела, че е бременна! Искаше му се да вярва, че е забременяла от него, но знаеше, че беше невъзможно — когато я беше обладал тук през онази вечер, той я беше пазил. Вероятността да забременее от него беше минимална.
Пръстите му конвулсивно стиснаха парчето плат. Болката му премина в хладен гняв. Той остави писмото в чекмеджето и рязко го бутна, за да го затвори, прещипвайки якичката на бебешката нощница.
Клейтън се втренчи в избродираната синя буква и разбра, че тя го е изпратила горе именно за да открие малката дрешка. Колко трогателно да му поднесе новината по този начин! Без съмнение имаше безпогрешен усет за драматичното. Отвратен, издърпа дрехата от чекмеджето, хвърли я на пода и стъпи отгоре й.
— Виждам, че си разбрал — чу се гласът на Уитни откъм вратата. Очите й гледаха с ужас стъпканата нощничка.
— Кога? — процеди през зъби той.
— След… След около седем месеца, мисля.
Клейтън впи в нея поглед, изпълнен с омраза, и изрече с добре пресметната жестокост, наблягайки на всяка дума:
— Не го искам.
Извърна се, излезе от стаята и затръшна вратата зад гърба си. Клариса, която стана свидетел на оттеглянето на херцога, се спусна към стаята на господарката си и извика уплашено при гледката, която завари там.
Уитни беше коленичила на пода до бюрото, а раменете й се тресяха от беззвучни ридания. Беше отметнала главата си назад, а по страните й се стичаха сълзи. До гърдите си беше притиснала малката дрешка, на която с толкова старание и любов беше избродирала синята буква.
— Не плачи, скъпа — прошепна Клариса и се наведе да й помогне да се изправи. — Можеш да навредиш на бебето.
Уитни имаше чувството, че никога няма да спре. Плака, докато очите й пресъхнаха и гърлото я заболя. Трите думи, изречени от Клейтън, се забиваха в съзнанието й и го пронизваха като свредел.
Зората настъпи, а Уитни все така продължаваше да се мята в леглото. Беше сама в него за пръв път откакто се беше омъжила. Чудеше се какво смята да прави Клейтън. Дали не възнамеряваше да се откаже от детето? Може би щеше да му намери дойка и да го изпрати в някое от именията си, за да не пречи на щастието му с Уитни. Нима беше такъв голям егоист, та да отстрани собственото си дете от пътя си?
Реакцията му беше събудила у нея инстинктът да защити детето. Никога нямаше да позволи на съпруга си да отстрани бебето! Никога!
Когато се събуди, главата й се пръскаше от болка, но тя се насили да стане и да слезе долу за закуска.
— Негова светлост каза, че няма апетит, милейди — информира я прислужникът.
Уитни хапна набързо и излезе да се разходи. Не знаеше къде е Клейтън…
След два часа се върна в къщата. С усилие изкачи стълбите, водещи към втория етаж, и видя, че няколко слуги изнасят дрехите и вещите на Клейтън от стаите му.
— Какво правят? — обърна се тя към Мери. — Моля те, кажи ми защо пренасят вещите на съпруга ми!
— Негово превъзходителство се пренася в източното крило на двореца. Вие ще се преместите в неговите покои, а от вашите ще направим чудесни стаи за бебето.
— О! — прошепна Уитни. Как щеше да живее в тези стаи без Клейтън? — Ще ми покажеш ли новите стаи на херцога? Искам… Трябва да го питам нещо.
Мери я поведе по дългите коридори и накрая я остави пред вратите на един елегантен апартамент. Клейтън беше прекарал нощта там — ризата му беше преметната на един стол, а ръкавиците му лежаха небрежно захвърлени върху леглото. Уитни влезе вътре и отвори гардероба. Докосваше дрехите му, а от очите й се стичаха сълзи. Винаги се беше възхищавала на широките му плещи, а очите му обожаваше.
На излизане се сблъска с него. Клейтън мълчаливо я подмина и започна да сваля сакото си. Тя го последва и през сълзи прошепна:
— Защо правиш това, Клейтън?
Той разкопча ризата си, без да си направи труда да й отговори.
— Заради нашето бебе ли? — настоя тя
Очите му я пронизаха.
— Заради едно бебе! — поправи я хладно Клейтън.
— Ти… не обичаш ли децата?