Той бавно я последва. Влезе в кабинета си, затвори вратата и напълни чашата си с уиски. Сега беше сигурен в две неща: че Уитни удря силно и че детето е негово.
За каквото и да го беше излъгала, каквито и да бяха мотивите й да се омъжи за него, тя не беше спала с любовника си по време на пътуванията си до Лондон. Подобен ужас и гняв не биха могли да бъдат изиграни дори от най-великия актьор. Тя не беше му изневерила, откакто бяха женени. Детето беше от него. Гневът му започна да преминава.
За нещастие Уитни се чувстваше по съвсем различен начин. За нея Клейтън беше ненормален. И тя също щеше да полудее, ако продължава да живее с него. Трябваше да се премести някъде, но не в дома на баща си. Мартин Стоун щеше да я върне в Клеймор при първия знак от страна на херцога. Леля Ан и чичо Едуард биха могли да й помогнат. Щеше да им пише и да ги попита дали може да им отиде на гости в Париж. Щом пристигнеше там, щеше да им обясни ситуацията. Чичо й щеше да я изслуша и да вземе най-доброто решение.
Уитни седна на бюрото и отвори чекмеджето. Посегна към празните листове и внезапно погледът й беше привлечен от смачкано късче синя хартия. Отвори го, за да види дали е нещо, което трябва да запази или изхвърли, и прочете: „За свой най-голям ужас…“
Спомни си, че беше пъхнала бележката между празните листове от страх слугите в дома на Емили да не я видят и да я прочетат. Как тогава се беше озовала най-отгоре? Някой я беше открил. Мери и Клариса бяха единствените, които имаха достъп до покоите й, но те никога не биха ровили в бюрото й. Тогава…
Мили Боже! Та тя самата беше изпратила Клейтън с молба да потърси писмото на леля й в някое от чекмеджетата. Ръцете й затрепериха. Опита се да отгатне какви ли мисли са минали през главата му, когато е прочел това. Прочете краткото послание отново. Датата! Бяха решили всяка година да празнуват деня, в който тя беше дошла в двореца Клеймор, а бележката беше написана само ден преди това. Клейтън сигурно е решил, че Уитни го е потърсила, защото е помислила, че е бременна! Подобно нещо би го засегнало дълбоко. Той неведнъж беше казвал колко много означава нейната поява в дома му след тяхното последно скарване, признанието й, че го обича и че е готова да смири гордостта си в името на тази своя любов.
Бележката будеше още въпроси. За кого беше предназначена? Нямаше обръщение, така че Клейтън би могъл да си въобрази, че е писана до друг мъж. Но той много добре знаеше, че беше отнел девствеността й през онази ужасна нощ. Нима не беше възможно тя да се е обърнала към някого за помощ или съвет? Но не това беше причината за яростта му. Може би ревнуваше, че е потърсила подкрепа от друг… мъж.
— Глупак! — изсъска тя, но се почувства неизказано щастлива. Идеше й да затанцува из стаята.
Клейтън се държеше така не защото не искаше бебето! Но въпреки обзелото я облекчение продължаваше да чувства, че би го удушила. Отново го беше направил. Беше я обвинил за нещо, родено от неговото въображение, без дори да й каже какво престъпление е извършила, без да й даде възможност да обясни!
Изпълни я решителност. Това беше последният път, в който Клейтън щеше да даде воля на гнева си, отнемайки й правото да се защити.
Трябваше да го накара да обясни причините за поведението си. Тя нямаше да го моли за обяснение, той сам щеше да й го даде. Трябваше да го извади от равновесие, да го ядоса достатъчно или да го накара да ревнува до умопомрачение, за да го принуди да хвърли обвиненията си в лицето й.
Когато го направеше, тя щеше да му обясни за бележката, да го накара да пълзи в краката й и да я моли за прошка. Глупости! Никога нямаше да успее да го направи. Щеше да се хвърли в прегръдките му в мига, в който видеше, че той отново я иска.
Нищо, засега щеше да поддържа избраната линия на поведение. Щеше да бъде весела и очарователна. Ако това не помогнеше, тогава щеше да го предизвика.
Тази вечер семейство Клифтън организираха голям бал в дома си. Уитни не беше сигурна, че Клейтън ще отиде. Но тя щеше да бъде там.
Уитни положи много грижи за облеклото си. Сложи смарагдово-зелената рокля, която си беше ушила по време на пътуването им до Париж. Дрехата разкриваше всичките й прелести. С усмивка огледа отражението си в огледалото и украси шията си с колие от смарагди и диаманти.
— Как изглеждам? — обърна се тя към Клариса.
— Гола, както в деня на раждането ти — отвърна Клариса, впила неодобрителен поглед в дълбоко изрязаното деколте на роклята.
— Вярно, че е малко по-различно от онова, което обикновено нося — съгласи се Уитни, а в очите й блесна палаво пламъче. — Не мисля, че съпругът ми ще ми разреши да се появя на публично място, облечена по този начин. Какво ще кажеш?