Роклята прошумоля, когато тя влезе във всекидневната. Клейтън беше до шкафчето с напитки и тъкмо допълваше чашата си. Когато чу шум зад себе си, се обърна и очите му гневно светнаха.
— Къде ще ходиш? — попита я предизвикателно.
— Къде ли? — Лицето й придоби ангелско изражение. — Обещахме да отидем на бала в дома на Клифтън, не помниш ли? Би ли ми налял малко вино? — добави с усмивка.
Клейтън грабна една бутилка от шкафа и изръмжа:
— Много лошо, защото всъщност няма да ходим у Клифтънови.
— О? — възкликна Уитни и посегна за чашата си. — Срамота! Ще пропуснеш такова приятно събитие. Винаги съм смятала, че баловете, които се провеждат там, са едни от най-приятните…
— Няма да ходя на този бал — прекъсна я Клейтън с леден тон. — А колкото до теб — тази вечер няма да излизаш. Ясно ли е, Уитни?
— Думите ти са пределно ясни — кимна тя и тръгна към трапезарията с чаша в ръка. Беше съсипана. Клейтън нямаше намерение ла я води никъде, нито да й разреши да излезе сама.
Вечерята премина в мълчание. Сърцето на Уитни се сви, когато забеляза, че пръстенът с рубини, който беше подарила на съпруга си през първата им брачна нощ, не беше на ръката му. Клейтън не го беше свалял от мига, в който тя го надяна на пръста му.
Усети, че той наблюдава реакцията й с цинична усмивка. Беше обидена, но и страшно ядосана. Щеше да отиде на бала. На всяка цена. Решително вдигна брадичка.
Преди да сервират десерта, тя стана и рече:
— Отивам си в стаята. Лека нощ.
Искаше да се скрие час по-скоро. Ако останеше по-дълго.
Клейтън със сигурност щеше да се сети за плановете й и да забрани на кочияша да й се подчини.
Минаваше един часът след полунощ, но за членовете на клуба, към който принадлежеше Клейтън, времето никога не бе имало особено значение. Херцогът седеше отпуснат в стола си, без да обръща внимание на разговорите около себе си, нито на картите, които държеше. Не успяваше да се съсредоточи въпреки усилията, които полагаше. Мислеше си непрекъснато, че се беше оженил за една малка вещица, която беше влязла под кожата му. Присъствието й беше болезнено, но щеше да го боли и ако я изтръгнеше от себе си. Представи си я в зелената рокля, разкриваща безсрамно всичките й прелести. Ръцете му копнееха да докоснат нежната й кожа, а желанието му да я обладае беше неустоимо. Беше плътска страст, не любов.
Как въобще й беше хрумнало, че може да излезе в подобна дреха, и то сама? И как смееше да се прави на обидена заради забраната да язди? Та Клейтън беше дал нареждания на конярите още в мига, в който беше разбрал, че е бременна. Не, че го беше грижа какво щеше да си помисли малката негодница. Тя беше длъжна да му се подчинява!
— Радвам се да те видя, Клеймор — рече Уилям Баскервил, сядайки на свободния стол до него. — Макар че присъствието ти тук ме изненадва.
— Защо?
— Току-що видях жена ти на бала в дома на Клифтън. Помислих си, че и ти си някъде там. Херцогинята изглеждаше прелестно и аз, разбира се, й го казах.
Думите на Баскервил подействаха на Клейтън като плесница. Хвърли яростен поглед на приятеля си и той побърза да добави:
— Твоята съпруга винаги изглежда красива. И аз винаги й го казвам.
Херцогът продължаваше да го гледа с омраза и Баскервил се зачуди какво толкова беше казал, та да го обиди. Накрая стигна до погрешното впечатление, че комплиментите му са накарали Клеймор да ревнува — според слуховете Клейтън беше лудо влюбен в младата си съпруга. Баскервил безпомощно се огледа наоколо и отчаяно рече:
— Всички присъстващи бяха на мнение, че херцогинята е зашеметяваща. Беше облечена в зелена рокля, чийто цвят чудесно подхождаше на очите й. И това й казах. Да си призная честно, трябваше доста да почакам, докато имам възможност да го направя — тя беше заобиколена от тълпа обожатели!
Клейтън сложи картите на масата и бутна стола си назад. Изправи се, кимна любезно на партньорите си и с твърда крачка излезе от клуба.
Петимата мъже проследиха оттеглянето му, а на устните им играеха усмивки. Само Баскервил беше разтревожен:
— Мили Боже! Видяхте ли го как ме погледна, когато му казах, че жена му е у Клифтънови? — Направи пауза и продължи: — Достатъчно дълго ли са женени, за да се осмели Уестморланд да вдигне скандал?
Маркъс Ръдърфорд отвърна през смях:
— Бих казал, че бракът им е достатъчно дълъг, за да се скарат.
— Господи! — извика Баскервил. — Ако знаех какво ще стане, никога нямаше да спомена, че съм я видял! Тя е толкова красива! Не бих искал да й причинявам неприятности. Сигурен съм, че херцогинята не би отишла на това тържество, ако знаеше, че Клеймор не би одобрил.