— Зная — кимна херцогинята и за разлика от сина си не се поколеба да прегърне лекаря. — Благодаря ти, Хю. Толкова се страхувах! — Погледна останалите в стаята и добави: — Едва държа очите си отворени. Мисля да си легна.
— И аз смятам да направя същото — надигна се лейди Ан от канапето.
— Нали ти казах, че няма за какво да се притесняваш, скъпа? — рече Едуард и целуна жена си.
— Да, Едуард, беше прав от самото начало — с въздишка отвърна тя.
Очите на лорд Гилбърт се спряха върху Стивън.
— Погледнете Стивън! Той не беше притеснен. Вие, скъпи дами, се тревожите прекалено много. Раждането е най-естественото нещо на този свят, нали, Стивън?
— Разбира се, че е така — отвърна той и се усмихна на лорд и лейди Гилбърт. Стана и се приближи до шкафа с напитките. — Ще пийна нещо в чест на племенника си.
— Идеята е страхотна! — възкликна чичото на Уитни и се присъедини към него.
Дамите се оттеглиха.
— Какво да ви налея, лорд Гилбърт?
— Малко бренди.
— Чудесен избор — похвали го Стивън, напълни чашата на лорда, а на себе си наля уиски.
Стивън пи доста повече от лорд Гилбърт, но той имаше основателна причина за това. Освен страхът за Уитни и бебето имаше още нещо, което предпочиташе да забрави. Преди няколко часа беше получил бележка от Емили, с която любимата му го уведомяваше, че се е омъжила за маркиз Гленгармон.
42.
Три дни след появата на Ноел Уестморланд на бял свят майка му лежеше удобно облегната на пухените възглавници и се чудеше защо нито съпругът й, нито свекърва й бяха дошли да я видят.
Клейтън се появи едва в три следобед.
— Къде беше цял ден? — попита тя, след като отвърна на целувката му.
— Трябваше да прескоча до Клеймор. Как си?
— Щастлива.
— Чудесно. А как е моят син и наследник?
— Гладен и прекалено настойчив да получи онова, което му се полага — засмя се Уитни. — Клариса настоя да го пренесе в детската, за да мога да си почина, но аз съвсем не се чувствам изморена.
— Добре, защото ти донесох подарък от Клеймор.
— Изминал си целия този път до двореца само за да ми донесеш подарък? Предпочитам да си беше останал тук и да ми правиш компания.
— Трогнат съм. Но нямах избор. Наложи се да взема и майка ми с мен. Отне ни няколко часа повече, отколкото предполагах, докато открием онова, което търсехме.
Уитни тъкмо се канеше да го разпита най-подробно, когато свекърва й застана на прага. Зад гърба й стоеше икономът, а в ръцете му се виждаше някакъв обемист предмет, покрит с червено кадифе.
— Мен трябва да обвиниш за отсъствието му — с усмивка рече херцогинята. — Доста се измъчих, докато се сетя къде съм скрила това, и Клейтън се поизпоти, докато го открие.
Тя направи знак на иконома да остави предмета на леглото до Уитни.
Какво е това? — едва сдържаше любопитството си младата майка.
— Сега ще станеш свидетелка на най-прекрасната от всички традиции в рода ни. Това нещо се предава на всяка херцогиня на Клеймор, родила дългоочаквания наследник.
Свекърва й внимателно отметна покривалото и пред очите на Уитни се появи прекрасно дървено ковчеже, инкрустирано със злато и перли.
Тя посегна да вдигне капака.
— Прилича на ковчеже за съкровища.
— Точно такова е, но с една малка разлика. След като разгледаш съдържанието на ковчежето, ще трябва да оставиш вътре и дар от себе си, както и миниатюра с образа ти. Ковчежето ще остане при теб, докато си на легло, а после ще го отнесем и предадем на следващата херцогиня на Клеймор, когато роди.
Думите на свекърва й звучаха тайнствено. Уитни се притесни.
— Съкровище? Да оставя нещо от себе си? Но аз не знаех, че ми предстои нещо такова…
— Разбира се, че не знаеше. Но аз пък не пропуснах да уведомя Клейтън преди няколко месеца и той донесе от двореца един твой малък портрет, който ще оставиш в сандъчето.
— Но откъде ще взема съкровище, подобно на тези вътре?
— Първо отвори ковчежето и погледни — посъветва я свекърва й. — Ще те оставим на спокойствие.
Уитни повдигна тежкия капак и очите й възхитено светнаха.
— Писма! — извика тя. — И портрети! Я вижте! Тук има и едно ветрило от слонова кост. А ето и една панделка! Трябва да са били от особено голямо значение за тези, които са ги оставили вътре.
Беше толкова развълнувана, че не усети кога съпругът й и майка му се оттеглиха от стаята.
Тя извади предметите от сандъчето и ги нареди пред себе си. Имаше осем писма, повечето пожълтели от времето. Едно от тях беше написано върху пергамент и навито на руло. Сигурно беше най-старото.