— Венера — настоя той.
— Не — отвърна момичето и го целуна по бузата. — Всъщност шивачката се опита да внесе някои подобрения в гръцката митологична мода. Аз трябва да представлявам Персефона, но на всички рисунки тя е с прекалено семпла дреха.
— Коя си? — погледна я смаяно Едуард.
— Персефона, богинята на пролетта — обясни Уитни. — Нима не си спомняш, чичо Едуард?! В косата й винаги са забодени лютичета и теменужки, а раменете й са покрити с пурпурна мантия като тази тук. Хадес я отвлякъл, докато събирала полски цветя, и я отвел в подземното си царство, където я направил своя жена.
— Много непочтено е постъпил — разсеяно отвърна той, — но все пак харесвам костюма ти. Всички ще бъдат прекалено заети да гадаят коя си и няма да им остане време да се запитат кой всъщност се крие под маската на противния крокодил.
Предложи едната си ръка на Уитни, другата на лейди Ан, облечена като средновековна кралица.
В балната зала беше оживено и прекалено шумно.
Още с пристигането си Уитни беше заобиколена от много обожатели. Ники пристигна малко по-късно, кимна за поздрав на майка си и решително си запробива път към момичето, което беше познал, въпреки бялото домино, скриващо очите му. Беше напуснал друго тържество — облеклото му беше официално. Уитни се усмихна. Обожаваше всичко у него — от лекотата, с която носеше и най-изисканите дрехи, до неустоимия му чар. Тялото й потръпна при спомена за устните му.
Достатъчен беше само един поглед от страна на Ники и останалите обожатели на Уитни се отместиха настрана. На устните му затрептя хищна усмивка, щом се спря пред нея и започна да оглежда гръцката роба, пурпурната мантия и цветята, затъкнати в лъскавата й коса. Той доближи пръсти до устните си и изрече високо, така че всички наоколо да чуят:
— О, Венера, ти си ослепителна тази вечер!
— Амин! — присъедини се към възхвалата един огромен банан, който безуспешно се опитваше да си пробие път през тълпата млади мъже, наобиколили Уитни.
— Да живее! — извика един рицар в пълно бойно снаряжение и повдигна забралото на шлема си, впивайки страстен поглед в богинята.
Ники хладно изгледа и двамата и Уитни побърза да прикрие усмивката зад ветрилото си. Чувстваше се сигурна, това беше нейният свят. Кажеше ли нещо необичайно, френските дами и господа не го посрещаха с неодобрение или гняв. Напротив, намираха я за „жива“ и „остроумна“ и дори я цитираха. Но когато се върнеше в Англия, нямаше да позволи старото положение да се върне. Беше допуснала много грешки като момиче, осъзнаваше добре това, но никога вече нямаше да ги повтори.
Не намери за нужно да обяснява на Ники, че се заблуждава относно костюма й. Май в цялата бална зала нямаше човек, който да е чувал за друга богиня от митологията освен за Венера. Пурпурната мантия и лютичетата в косата й не говореха нищо на присъстващите. Ако това се беше случило преди, щеше да се впусне в обяснения, но не и сега.
Андре Русо, един от най-ревностните й обожатели, забеляза, че чашата й е празна, и възкликна:
— Но това не бива да се допуска, мадмоазел! Чашата ви заслужава да бъде напълнена. Може ли?
Уитни му я подаде и той се поклони и я пое:
— За мен е чест, мадмоазел!
Победоносно огледа съперниците си.
Дали Пол би сметнал за чест да й налее пунш в чашата, ако беше тук, запита се Уитни. Мисълта за Пол Севарин, сияещ от щастие, че е бил избраникът, който да й направи дори такава дребна услуга, беше толкова абсурдна, че Уитни не се сдържа и се усмихна. Да можеше само да я зърне отнякъде — заобиколена от тълпи обожатели!
Тръсна глава. Не биваше да се отдава на фантазии. Ето, дори не беше усетила, че втренчено гледа към облечен в черно джентълмен, застанал в един отдалечен край на залата. Лицето му беше наполовина закрито от черна маска. На устните му играеше едва забележима усмивка и щом срещна погледа на Уитни, направи ироничен поклон.
Тя рязко се извърна, пламнала от срам, и едва не събори пълната чаша, която в този миг Андре и подаваше.
— Пуншът ви, мадмоазел.
Благодари му и пое напитката, оставяйки кавалера си да оглежда нещастно мокрите петна по жилетката на костюма си.
На въпроса какво се е случило, Андре се впусна в разпалени описания на трудностите, които е трябвало да преодолее, за да й напълни чашата.
— Много съжалявам, Андре. Трябва да е било наистина ужасно!
— Моля ви! — драматично отвърна той. — Знаете, че за вас бих направил всичко! Щом е за вас, никоя задача не може да е неизпълнима. За вас бих пресякъл Ламанша с прост сал, бих изтръгнал сърцето от гърдите си…