Обзе я безпокойство. Дали беше разумно да позволява на този човек да я съпровожда, и то по тъмно. Дори не го познаваше! Отдъхна си малко, когато видя, че хубавото време беше подмамило навън много от гостите. Ако спътникът й забравеше да се държи като джентълмен, щеше да има кой да се отзове на виковете й за помощ.
Реши да свали доминото си. Така можеше свободно да вдиша свежия, изпълнен с аромата на пролетни цветя въздух. Приближиха се до бели столове и масичка, изработени от ковано желязо, и непознатият й предложи стол.
— Не, предпочитам да остана права.
— Е, Персефона, как да се наредя сред твоите приятели, след като никой от тях няма намерение да ми направи услугата да умре в скоро време, за да ми освободи мястото си?
Уитни се засмя. Поне един човек тази вечер не я беше объркал с Венера.
— Как разбрахте коя съм? — възкликна тя.
Имаше предвид персонажа, който искаше да представи с костюма си, но Сатаната очевидно я разбра погрешно и сви рамене:
— Дьовил не беше костюмиран, а се твърди, че двамата с него сте неразделни. Не беше трудно да разбера коя сте, щом ви видях с него.
Уитни смръщи вежди. Не й харесваше, че клюките я свързваха с Ники.
— Изглежда, отговорът ми ви притесни — сухо рече мъжът. — Може би щеше да бъде по-честно от моя страна, ако ви бях признал, че има определени… атрибути… по които ви познах въпреки маската ви и доста преди пристигането на Дьовил.
Мили Боже! Дали наистина погледът му се плъзна по тялото й, или само така й се стори?
— Кой сте вие? — решително попита тя.
— Просто приятел.
— Стига вече! Не си спомням да съм се запознавала с човек с вашите очи или вашата височина, нито с толкова отблъскващо държание като вашето, недостойно за един джентълмен, особено пък англичанин! — Тя колебливо замълча и след миг добави: — Всъщност англичанин ли сте?
Той злъчно се изсмя:
— Колко глупаво от моя страна! Трябваше да завалям думите, за да ви стане ясно, че наистина съм англичанин.
Веселото му настроение беше заразно. Уитни прихна.
— Добре, след като вече си признахте, че сте англичанин, остава да ми кажете името си.
— Кой бихте искали да бъда, малката? Жените винаги се впечатляват от благороднически титли. Ще ви се понрави ли, ако ви кажа, че съм херцог например?
— Можете да сте разбойник или даже пират. Но със сигурност сте херцог толкова, колкото аз съм херцогиня!
По лицето му се появи объркване.
— Мога ли да ви попитам кое ви кара да мислите, че не съм херцог?
Спомни си как изглеждаше единственият херцог, който беше срещала в живота си. Огледа открито събеседника си, отплащайки се за безочието му.
— Ами да започнем с най-очевидното. Ако бяхте херцог, щяхте да носите монокъл.
— Как бих могъл да нося монокъл с тази маска? — развеселено попита той.
— Един херцог не използва монокъл, защото е зле със зрението, а просто за тежест. Той бавно го вдига към окото си и критично оглежда през него всички дами в залата. Но има и други причини, които опровергават твърдението ви — продължи тя. — Нямате бастун, не дишате тежко и — да ви кажа честно — съмнявам се, че имате дори и най-лека форма на подагра.
— Подагра! — задави се от смях той.
Уитни закима.
— Без бастун, пухтене и подагра нямате никакъв шанс да убедите когото и да било в това, че сте херцог. Не е ли по-добре да си припишете някоя по-подходяща титла? Бихте могли да се обявите за граф например, ако бяхте поне малко куц или кривоглед.
Той дълго се смя, а после я погледна почти нежно:
— Госпожице Стоун, никой ли не ви е учил, че благородническите титли задължително будят уважение, а не подигравки?
— Няколко души са се опитвали — призна тя.
— И?
— И както сам виждате, претърпели са пълен провал.
— Но да се върнем към първоначалното ви възражение, а именно, че аз не мога да бъда херцог поради липса на монокъл?
— Да — кимна тя. — Нямаше да се разделяте с него.
— Дори и когато отивам на лов? — настоя той. Тя нехайно сви рамене:
— Ако бяхте херцог, щяхте да сте прекалено дебел, за да яздите.
Той се пресегна, хвана ръцете й и я дръпна към себе си. Бедрото й опря в неговото.
— А в леглото? — тихо попита той.
Неочакваният ход напълно я парализира за секунда, но после тя рязко се изтръгна от ръцете му. Погледът й го изпепеляваше.
Той се изправи и спокойно попита:
— Да ви донеса ли чаша шампанско?
— Можете да вървите направо в… — Спря се, уплашена от височината и силните му мускулести рамене. Накрая кимна: — Моля ви.