Той остана неподвижен няколко мига, втренчил сивия си поглед в присвитите й от ярост зелени очи, после тръгна към къщата, за да донесе чаши с шампанско.
Тя си отдъхна едва когато се скри от погледа й. Втурна се през градината и влезе в балната зала от противоположната страна на къщата.
През цялата вечер беше нервна и раздразнителна, очаквайки всеки момент облечената в черно фигура, която наричаше „Сатаната“, да застане пред нея, но непознатият повече не й обърна внимание.
Когато всички започнаха да се разотиват, сред тях беше и високият господин, придружен от руса дама. Блондинката се приведе към него и тихо му каза нещо, а той отвърна с висок смях. Уитни се изчерви, спомняйки си как се беше смял с нея в градината. С раздразнение си каза, че би могъл поне да си свали маската, за да види лицето му, после се запита коя ли е блондинката до него. Най-вероятно любовницата му, заключи тя, защото той не би си губил времето с жена, която отказва да изпълнява тази роля, пък било то и само за една нощ!
Той се обърна неочаквано и за втори път тази вечер Уитни се усети засрамена, че я е уловил да го гледа втренчено. Погледът му срещна нейния и тя безразлично вирна брадичка. Той се усмихна многозначително и леко й кимна. Тя ядосано отмести очи встрани. Арогантен, надут… Не знаеше достатъчно ужасни думи, с които да го нарече.
— Какво става, скъпа? — попита я тихо леля й.
Уитни нервно кимна към непознатия, който в момента поставяше елегантна наметка върху раменете на блондинката.
— Знаеш ли кой е той, лельо Ан?
Леля й се загледа в двойката, понечи да отвърне отрицателно, но после спря. Блондинката тъкмо сваляше маската си.
— Това е Мари Сейнт Алерман — известната певица — прошепна Ан. — Сигурна съм.
По лицето й премина странна сянка, докато очите й отново оглеждаха високия тъмнокос мъж в черна пелерина. — И щом тя е Сейнт Алерман, то той трябва да е… Ами да! Мили Боже! Разбира се! Но защо питаш?
По-скоро щеше да умре, отколкото да признае пред някого, че е имала глупостта да излезе в градината с мъж, когото не беше сигурна дали изобщо познава.
— Аз… Помислих си, че съм го срещала и преди, но сега съм сигурна, че съм се лъгала — със запъване обясни тя и си отдъхна, когато разбра, че леля й не смята да я разпитва повече.
Лейди Ан нарочно прекрати разговора. Прекалено дълго беше мечтала и кроила планове за бъдещето на племенницата си. Нямаше да го понесе, ако Уитни се превърнеше в поредната жертва на херцог Клеймор. Мари Сейнт Алерман беше негова любовница от близо година и се носеха слухове, че той дори я беше придружил при пътуването й до Испания преди два месеца, където талантливата певица беше пяла пред краля и кралицата.
В продължение на години името на този мъж се свързваше с не една и две известни красавици, но женитбата не беше сред благата, които той предлагаше. Зад гърба си беше оставил десетки разбити сърца и попарени надежди и всяка жена, имаща сред близките си неомъжена девойка, изтръпваше ужасена, като чуеше името му. С две думи, херцог Клеймор беше последният мъж, към когото Ан би искала племенницата й да прояви интерес.
Последният! Не само в Европа, но и в целия свят!
7.
Четири дни след бала с маски Матю Бенит излезе от кабинета си и се качи в една прекрасна карета, на вратата на която беше гравиран със злато гербът на Уестморланд. Сложи на седалката до себе си кутията с документите, съдържащи подробна информация за госпожица Уитни Алисън Стоун и опъна уморено нозе.
Повече от век представителите на семейството му движеха личните дела на Уестморландови, но тъй като Клейтън Уестморланд се подвизаваше основно в Англия, бащата на Матю беше този, който лично познаваше херцога. Досегашните контакти на Матю с настоящия херцог Клеймор се ограничаваха само с писма и нямаше нищо чудно, че при първата им среща днес му се искаше да се представи в най-блестяща светлина.
Най-после къщата се появи в далечината. Матю любопитно се вгледа в нея. Внушителната постройка беше разположена върху живописен хълм. Беше на два етажа, заобиколена с веранда, от която човек можеше да се наслаждава на прелестната гледка наоколо.
Каретата спря пред главния вход. Матю взе кутията и бавно заизкачва каменните стъпала. Той каза името си на облечения в ливрея иконом и беше въведен в просторна библиотека. Останал за момент сам, той със страхопочитание се огледа. Над камината висеше безценна картина от Рембранд, една цяла стена беше запълнена с превъзходна колекция от гравюри на именития художник. Точно срещу прозорците беше разположено масивно дъбово бюро с изкусна резба. Матю бързо отнесе изработката към края на шестнадесети век и допусна, че най-вероятно изящната мебел е красяла някой кралски палат. Матю мина по мекия персийски килим, настани се в един от кожените столове с високи облегалки и остави кутията на пода до краката си.