— Уитни си заминава! — отчаяно прошепна лейди Ан и се отпусна на най-близкия стол. — Искрено се надявах, че е забравил за съществуването й. — След миг лицето й се озари от надежда. — Сетих се! Пиши му и му намекни за възможен брак между Уитни и Никълъс Дьовил. Това ще ни даде малко време.
— Прочетете писмото, мадам! В него съвсем ясно е заявено, че дъщеря му трябва да си тръгне от тук до един месец и че няма да приеме никакви оправдания или отлагания.
Ан последва съвета на съпруга си. Очите й зашариха по редовете на писмото.
— Тук се казва, че това време ще й бъде достатъчно да се сбогува с приятелите си и да посети любимите си модисти и шапкари. — Опита се да си вдъхне кураж. — Може да се е променил за тези четири години. Преди едва ли би се сетил, че Уитни може да има нужда да се погрижи за облеклото си тук, в Париж, където модата е доста по-напреднала отколкото в Англия. Едуард, мислиш ли, че е възможно онзи млад човек, по който Уитни е била толкова увлечена, да е решил да й поиска ръката от баща й?
— Няма нищо такова — троснато рече Едуард. — Ако беше така, той нямаше да пропусне да го спомене, за да изтъкне, че е успял там, където ние сме претърпели провал. — Обърна се с гръб към съпругата си и меко добави: — По-добре да й съобщиш за решението на баща й още сега. Ще се присъединя към вас след малко.
Уитни мълчаливо се опитваше да приеме новината, която доскоро смяташе, че ще я накара да подскочи от радост.
— Аз… Аз се радвам, че ще се върна у дома, лельо Ан — промълви накрая тя. — Просто… — Гласът й трепна и замря.
Щастлива ли? По-скоро беше ужасена! Възможността, която с такова нетърпение очакваше да получи, вече беше реалност, но сега се страхуваше, че би могла да претърпи провал. Едно беше да флиртува с многобройните си обожатели в Париж, да ги върти на малкото си пръстче и съвсем друго — да се върне в Англия и да накара Пол да я види през техните очи. У дома я очакваше среща с баща й, с Маргарет Меритън и с майките на всичките й връстнички, с всички онези, които навремето я бяха карали да се чувства нищожество. А тук оставаха леля Ан и чичо Едуард, които я обичаха, смееха се на шегите й заедно с нея, правеха живота й радостен и щастлив.
Леля й стоеше с лице към прозореца, но Уитни успя да забележи сълзата, която се търкулна по страната й. Прехапа устни. Щом леля Ан плачеше, това беше сигурен знак, че не беше останало много време до раздялата им. А тя още не се чувстваше сигурна, че ще успее да се изправи срещу всички онези хора, които щеше да срещне в Англия. Обърна се към огледалото, опитвайки се да открие в образа си нещо, което да я зареди с кураж. В Париж джентълмените й казваха, че е красива. Дали и Пол щеше да е на същото мнение? Огледалото я караше да се съмнява в това. Тя панически осъзна този факт. Още не беше си тръгнала, а старателно градената в продължение на години фасада се пропукваше. Беше безлична, прекалено висока, а по носа й все още можеха да се забележат луничките, които толкова мразеше! Дявол да го вземе! Какво й ставаше! Нямаше да допусне да повтаря старите грешки!
У нея се зароди слаба надежда. Усмихна се леко. Връщаше се у дома. При Пол. Щеше да покаже на всички колко се е променила. Наистина се връщаше!
Но цената за завръщането й беше висока — раздялата й с леля Ан и чичо Едуард.
Обърна се към леля си и видя, че раменете й се тресат от беззвучни ридания.
— Чувствам се така, сякаш някой ме е разрязал на две! — изхлипа Ан.
— Обичам те, лельо! — прошепна Уитни и сълзите й рукнаха. — Много.
Леля Ан разтвори ръце и момичето потърси утеха в топлата прегръдка.
Едуард се спря пред вратата на Уитни и се постара усмивката му да изглежда възможно най-естествена. Той скръсти ръце на гърба си и влезе в стаята.
— Забавлявате ли се, скъпи дами? — с пресилена бодрост изрече, поглеждайки последователно двете разплакани женски лица.
— Да се забавляваме? — изхълца смаяната Ан и размени объркано поглед с племенницата си. Изведнъж и двете избухнаха в смях.
— Да… Хм… Добре. Радвам се, че съм прав — измърмори Едуард, озадачен от рязката смяна в настроението им. — Ще ни липсваш, детето ми. Ти беше истинска благословия и радост и за двама ни с леля ти — добави след малко.