— Какво? — повтори Уитни и автоматично отстъпи назад, за да увеличи разстоянието помежду им, но с това само се оказа приклещена между Клейтън и стената.
— Сега, след като вече изпълних желанието ви да ви доведа тук, какво е следващото нещо, което очаквате от мен?
— Следващото нещо? — застана нащрек девойката.
— Да, следващото. Искам да съм сигурен, че разбирам моето място в тази игра. Предполагам, че трябва да ви целуна, за да накарам Севарин да ревнува, нали така?
— Не бих ви позволила да ме докоснете дори и да се давя! — гневно рече Уитни.
Той не обърна внимание на думите й и замислено продължи:
— Нямам нищо против да продължа да играя ролята си, но се питам дали в крайна сметка ще изпитам удоволствие от това. Дали ще се наложи да се целувам с неопитна госпожица или с млада дама, която е целувана достатъчно често, за да знае как точно се прави? Колко пъти всъщност сте се целували?
— Обзалагам се, че живеете в непрестанен страх да не би някой по грешка да ви сметне за джентълмен! — предизвикателно отвърна тя, за да прикрие нарастващата тревога.
Ръцете му я притеглиха, в очите му блеснаха весели пламъчета.
— Махнете си ръцете от мен! — повиши глас Уитни.
— Толкова много мъже ли са ви целували, та дори не помните броя им? Или пък нямат никакво значение за вас и затова не си заслужава да си ги спомняте?
Тя се ядоса.
— Целувала съм се достатъчно често, за да нямам нужда някой като вас да ми дава уроци, ако това имате предвид!
Той се изсмя и я прегърна.
— Значи, целували са те достатъчно често, малка моя?
Уитни се втренчи в гърдите му. Не искаше да среща омразния му поглед. Не можеше и да става дума да извика — репутацията й щеше силно да пострада, ако някой я видеше в ситуация като тази. Отказваше да повярва, че това се случва с нея. Разкъсвана между желанието да избухне в ридания и да го удари с все сила през лицето, тя рече:
— Ако намерението ви е да ме изплашите и унижите, моля ви да ме пуснете да си вървя.
— Не и преди да проверя какво сте усвоили в резултат на богатия си житейски опит — прошепна Клейтън.
Устните му покриха нейните. Тя застина от изненада. Опитът й с целувките беше малък, но затова пък имаше богата практика в отбягването на целувки. Знаеше много добре, че пълното безразличие и безучастност можеха да откажат един мъж от намеренията му много по-сигурно от оказването на съпротива.
Когато Клейтън се отдръпна, нищо в изражението му не показваше, че съжалява за стореното. Той снизходително се засмя и изкоментира:
— Или учителите ти са били лоши, или имаш нужда от повече уроци, скъпа!
Уитни се изтръгна от прегръдките му, обърна му гръб и се отдалечи, подхвърляйки през рамо:
— Поне не съм вземала уроците си по бордеите!
Клейтън се озова до нея толкова светкавично, че тя не успя да реагира. Хвана я здраво за китката и я придърпа обратно в затъмнената част на терасата.
— Мисля, че проблемът ти в крайна сметка се дължи на неопитни учители — с леден глас рече той и отново впи устни в нейните.
Уитни се заизвива в ръцете му, а по страните й потекоха сълзи от гняв. Колкото по-силно се дърпаше, толкова по-настойчива и груба ставаше целувката му, докато накрая тя престана да се съпротивлява и се отпусна разтреперана в прегръдката му. Клейтън взе лицето й в дланите си и го повдигна нежно нагоре. Взря се в разплаканите й очи и тихо каза:
— Това е първият ти урок, малка моя. Не си позволявай да си играеш с мен. Всички игрички са ми известни, познавам ги много по-добре от теб, така че е изключено да спечелиш. А това е вторият урок — промълви и устните му отново доближиха нейните.
Допирът беше толкова нежен, че дъхът й спря. Ръцете му се плъзнаха по тялото й. Езикът му докосна устните й и ги раздели. Уитни почувства, че силите я напускат. Тя обви ръце около шията му, търсейки опора. Усещането от тази целувка беше главозамайващо.
Но ето, че Клейтън стана по-настойчив. Едната му длан премина отпред и се спря върху гърдите й. Уитни дойде на себе си и с неподозирана и за нея самата сила се откъсна от ръцете му.
— Как смеете! — извика, вдигна ръка и яростно го зашлеви през лицето.
Не можеше да повярва. Клейтън се усмихваше!
— Ако някога отново се опитате да ме докоснете, ще ви убия! — задъхано рече тя.
Заплахата й, изглежда, го развесели още повече.
— Няма да е необходимо, милейди. Вече получих отговора, който ми трябваше.
— Отговор! — извика тя. — Ако бях мъж, щях да ви отговоря с дуел!
— Ако бяхте мъж, нямаше да имате причина да ми обявявате дуел.
От яд в очите й се появиха сълзи. Искаше й се да унищожи хладната му самоувереност, да го вбеси, да го накара да изгуби търпение. Но Клейтън изтълкува сълзите й погрешно: