— Ще ви избера кон.
Клейтън Уестланд трябваше да приеме да язди коня, който тя му предложи, иначе рискуваше да се изложи като страхливец. Гордостта му щеше да го накара да поеме риска и тя знаеше, че онова, което щеше да го сполети, щеше да е напълно заслужено.
Тя отиде при Томас и шепнешком нареди:
— Оседлай Опасния вихър, Томас. Господин Уестланд настоява да язди именно него.
— Какво?! — възкликна уплашено възрастният коняр и отправи поглед към Уестланд. — Сигурна ли сте?
— Напълно! — потвърди Уитни. Беше изключително доволна от себе си.
Тя кръстоса ръце зад гърба си и тръгна към Клейтън, който се беше спрял до бялата дървена ограда и я наблюдаваше.
— Наредих да оседлаят за вас най-добрия ни жребец — уведоми го тя.
Клейтън си помисли, че в лъчезарната й усмивка има нещо доста подозрително, и в същия миг чу силен вик откъм конюшнята, последван от тропот на копита. Опасният вихър изхвърча навън, помитайки всичко по пътя си.
— Нали е чудесен? — запита Уитни, хвърляйки поглед към набелязаната от нея жертва.
В този миг жребецът се насочи към тях и тя едва успя да се отдръпне, за да не бъде отнесена.
— Той… Хм… Той е малко… буен — заекна младото момиче.
— Виждам.
— Ако се страхувате да яздите този кон, кажете — великодушно предложи тя. — Мисля, че ще можем да намерим нещо по-подходящо… като Захарчето например. — Едва сдържайки се да не прихне, Уитни кимна към старата кобила, която кротко пасеше недалеч от оградата. Клейтън проследи погледа й и гневът му нарасна. Тази малка негодница се осмеляваше да му се подиграва!
В този миг Уитни реши, че отмъщението й щеше да е по-пълно, ако Клейтън Уестланд се появи пред компанията, яхнал стара кранта.
— Томас! — извика тя. — Господин Уестланд промени намеренията си. Оседлай му Захарчето.
— Не, предпочитам жребеца — сопна се той на Томас и прониза Уитни с леден поглед.
— Защо просто не ми кажете къде ще бъде пикникът? Мога да тръгна сама, а когато се приготвите, ще ме последвате — отбранително рече девойката.
— Нямам подобно намерение. Можете да яхнете вашия жребец и да се изтеглите малко встрани. Нямам желание да се притеснявам за вас, докато оседлавам онзи звяр там.
Самоувереното му твърдение, че може да се справи с развилнелия се жребец, накара Уитни да се чувства виновна. Тя яхна Хан и кротко го поведе към оградата. Когато спря, хвана косата си и я върза на тила си с шала.
Всички работници от конюшнята наизлязоха. Наредиха се до оградата, за да виждат възможно най-добре. Двама души хванаха Опасния вихър и с мъка го завлякоха до Клейтън. Уестланд прокара успокоително длан по шията на жребеца и тихо му заговори. Сложи крак на стремето и внимателно се настани на седлото, избягвайки резки движения, за да не подплаши животното. Въпреки това обаче Опасният вихър реагира остро на натрапника върху гърба си. Започна да пръхти и да извива тяло, за да го хвърли на земята. Уитни със задоволство предвкусваше поражението на Уестланд и с почуда забеляза, че той хваща поводите и прави знак на конярите да се отдръпнат.
— По-кротко — нежно каза той на жребеца. Цялото му внимание беше насочено към него. — Кротко.
Гласът му подейства на Опасния вихър като магия. Той наведе глава и се впусна в тръс.
За миг Уитни забрави омразата си към Клейтън Уестланд. Самата тя беше опитен ездач и не можеше да не се изпълни с възхищение от това, което се случваше пред погледа й. Черният жребец препускаше, гордо носейки товара на гърба си. Уитни изпита уважение към врага си и дори не се опита да прикрие чувствата си. Тя с усмивка срещна погледа на Клейтън, който в този момент водеше коня към нея. Понечи да го поздрави за уменията, но той рязко я прекъсна:
— Много съжалявам, но следващия път си намери някой друг за детските си игрички! — Той хвърли камшика в протегнатата й ръка.
— Ти, чудовище такова! — просъска Уитни, хвана здраво камшика и замахна към Клейтън.
Камшикът изплющя върху задницата на жребеца. Опасният вихър се изправи на задните си крака, изцвили и се втурна като обезумял напред.
— Мили Боже! — прошепна Уитни, докато гледаше как кон и ездач изчезват в далечината. Засрами се от необмислената постъпка.
Томас не я накара да се почувства по-добре, втурвайки се към нея с викове:
— На това ли те научиха във Франция? Да причиняваш само страдания! На това ли? Знаеш, че вече никой няма да може да се доближи до този кон!
Уитни не можеше да обясни на стареца, че всъщност целта й беше да удари ездача, а не коня. Тя никога не беше вдигала ръка срещу кон. Огледа се наоколо. По лицата на всички коняри беше изписано силно неодобрение.