— Ако не спрем сега, малка моя, няма да мога да се преборя с желанието си да свършим това, което сме започнали.
Той целуна нежно зърната на гърдите й и неохотно се надигна.
Обожаваше духа й, свежестта й. Тя беше страстна и пламенна, готова да бъде взета. Беше онова, което той очакваше, но и нещо много повече. Едно съчетание от зашеметяващи контрасти. Истинско съкровище. Неговото съкровище!
Уитни постави длан на гърдите му и почувства ускорения ритъм на сърцето му. Изведнъж се зачуди, че досега не беше забелязвала колко красив е Клейтън.
— Време е да вървим. — Гласът му я върна към действителността. — Ще трябва да дадем приемливо обяснение за отсъствието си на всички, които ни чакат.
— Разбира се — отвърна тя. С нежелание се надигна и започна да оправя косата си. — Отдавна трябваше да си тръгнем.
Той посегна към нея, но тя бързо се отдръпна и пое към коня си. Когато понечи да възседне Хан. Клейтън я хвана за кръста и я притегли отново към себе си.
— Малка моя, ще има още много мигове като този. Тогава ще те прегръщам по-дълго и още по-пламенно. Обещавам.
Не можеше да повярва на ушите си! Той й предлагаше нови мигове на интимност, през които да задоволи своите страсти! Как можа да забрави колко аморален, колко неискрен беше този човек! Тя се отдръпна и му хвърли унищожителен поглед.
— Нима? — предизвикателно запита, влагайки унищожителен сарказъм в тона си.
Хищническата му усмивка й напомни за свиреп тигър.
— Точно така.
— Не се надявай — сряза го тя и хвана юздите на Хан. Клейтън я повдигна леко и я намести върху седлото, а ръката му се отпусна върху бедрото й.
— Къде е пикникът? — с треперещ глас попита Уитни.
— В падината между имението на Севарин и моето имение — отвърна той и се метна на гърба на своя жребец.
— Ще се видим там — извика тя и препусна напред. Идеше й да заридае от срам и унижение. Да му позволи да я целува по този начин! И да я докосва така! Господи! И този негодник смяташе, че обещанията му за други подобни мигове трябваше да я накарат да се чувства поласкана и щастлива! Къде бяха гордостта й, чувството й за добро и зло, за допустимо и недопустимо, че му беше разрешила да стигне до подобни волности? Каква глупачка беше да лежи до него тръпнеща от желание да го има. Несъмнено той знаеше какво я беше накарал да почувства. Беше експерт по отношение на разпалването на плътското желание у жените.
В далечината се мярна поляната, която беше избрана за място на пикника. Зърна стройния силует на Пол. Пол! От устните й се откъсна стон. Той ще я намрази, ако разбере какво се беше случило между нея и Клейтън? Ще я сметне за пропаднала.
Обърна се и видя, че Клейтън изостава.
— Ще се състезаваме ли? — извика му и вдигна камшика.
— Ако мислиш, че имаш някакъв шанс да спечелиш… — засмя се той и добави: — Давам ти десет дължини преднина.
Тя се приведе към шията на Хан и препусна. Трябваше да спечели. На всяка цена.
Когато наближи до поляната, отново се обърна назад. Искаше да види с колко води. Изненадата й се смени с недоумение. Клейтън беше точно зад гърба й. Дали все още имаше надежда да бъде първа? В този миг Опасният вихър прелетя край нея и спря пред малката групичка, разположила се удобно на тревата.
Тя пристигна минута по-късно. Скочи нервно от коня и приглади полите на костюма си. Мина покрай Клейтън, преструвайки се, че не го забелязва, но той се приведе и прошепна:
— Аз спечелих! — После се засмя.
Конярят, който беше поел юздите на Хан, се намеси:
— В подковата на този кон има камъче, сър.
Уитни понечи да каже нещо, но в този миг пред нея застана Пол.
— Хей, вие двамата! Къде бяхте, за Бога! — възкликна той.
— Имахме проблеми с моя жребец — невъзмутимо обясни Клейтън.
Пол премести поглед от черния жребец към зачервеното от гняв лице на Уитни и каза:
— Притеснявах се за теб.
— Така ли? Било е напразно — отвърна тя.
Пол я придружи до светлосиньото одеяло и я настани до Емили и Майкъл Арчибалд, после седна до нея. Срещу тях седяха Елизабет и Питър.
Клейтън пое подадената му от един прислужник чаша вино и се запъти към съседното одеяло, към групичката на Маргарет Меритън. Маргарет го посрещна с усмивка. Ако очите й не бяха вечно присвити от злоба, тя би могла да изглежда красива, отбеляза Уитни. Но сега от лешниковите й очи, насочени към Уитни, струеше омраза.
— Ако сте се състезавали, то ти загуби — със задоволство рече Маргарет.
Така е — потвърди Клейтън и с усмивка зачака Уитни да отрече поражението си.
— Първо, в подковата на моя кон имаше камъче — процеди през зъби тя. — И второ, ако аз яздех Опасния вихър, смея да твърдя, че щях да спечеля с доста по-голяма преднина.