— Наистина ли? — вдигна вежди Уестланд.
Докато успее да му отговори, баща й смени темата. Това изненада дъщеря му и подразни Клейтън.
Когато привършиха с десерта, той отново се обърна към нея:
— Питам се дали имате специално предпочитание към някоя от салонните игри? Но различна от тези, които напоследък двамата с вас разиграваме.
— Да — отвърна невъзмутимо тя, без да отмества поглед от неговия. — Стрелички.
— Ако имах стрелички, за мен щеше да е истинско удоволствие да бъда ваша мишена, госпожице Стоун — засмя се Клейтън.
— Мерникът ми е много точен, господин Уестланд.
— Именно заради това бих застанал пред вас. — Той я поздрави с вдигане на чашата си и тя отвърна с надменно кимване.
Клейтън я наблюдаваше и повече от всичко му се искаше в този момент двамата излишни събеседници на масата да изчезнат нанякъде, за да вземе Уитни в прегръдките си, да я накара да пламти от желание. Завъртя чашата си и внезапно осъзна, че тази вечер за пръв път беше успял да наруши хладната стена на безразличието, която тя беше издигнала помежду им.
Стрелички, подсмихна се той. Идеше му да извие прекрасния й врат.
След вечерята един прислужник изведе лейди Ан и Мартин Стоун от трапезарията. Уитни понечи да ги последва, но Клейтън я хвана за ръката:
— Значи стрели! Не знаех, че сте толкова кръвожадна!
Уитни саркастично отвърна:
— Предполагам, че приятелите ви завиждат за умението да подбирате най-цветистите думи. Мислете каквото искате за мен, но ще ви бъда задължена, ако запазите мнението си за себе си!
Беше засрамена и обзета от чувство за вина. Не можеше да отрече, че беше заслужила всички неприятни думи, с които Клейтън я беше наричал. Опита се да изтръгне ръката си от желязната му хватка, но не успя.
— Какво, по дяволите, си мислите? Сигурно не смятате, че съм искал да ви обидя, наричайки ви по един или друг начин! — Лицето й пламна и тя побърза да се извърне настрани, за да прикрие обзелите я чувства. Клейтън докосна с длан страната й и я погледна в очите. — Господи, та ти точно това си мислиш! Моля за извинение, малка моя! Прекалено дълго време съм се движил в кръгове, където е на мода да се говори директно и където жените са също толкова искрени с мъжете, с които флиртуват, както и самите мъже.
Въпреки че не беше попадала в подобна среда, Уитни беше чувала за жени, които си позволяваха да се държат свободно с мъжете и дори да си имат любовници. Почувства се глупаво. Не искаше Клейтън да я вземе за невежа провинциалистка.
— Не са само думите, с които ме наричаш — отбранително отвърна тя. — Ами държанието ти в деня на пикника? Начина, по който… — Гласът й потрепера. — Предлагам ти сделка: ти ще забравиш всичко, което съм направила, аз също ще забравя и ще започнем от начало. Разбира се, ще поискам от теб да ми дадеш честната си дума, че онова, което се случи на поляната край потока, няма да се повтори.
Той учудено вдигна вежди:
— Ако имаш предвид случката с камшика, не…
— Друго имам предвид — прекъсна го Уитни.
— Какво? Това, че те целунах?
Тя кимна и прихна при вида на обърканото му изражение:
— Само не ми казвай, че съм единствената жена, която ти е заявила, че не иска да я целуваш!
Той нехайно сви рамене:
— Признавам, че съм поразглезен от всички жени, които нямаха нищо против моето… внимание. Що се отнася до теб, ти пък си прекарала доста време сред безхарактерни глупаци и си свикнала да целуват полите на дрехата ти и да те умоляват паднали на колене за честта да бъдат наречени от теб твои повелители.
Усмивката й беше самоуверена.
— Както вече споменах, никога няма да нарека някой мъж свой господар и повелител. Когато се омъжа, ще бъда добра и сериозна съпруга, но пълноправен партньор, а не прислужница.
— Добра и отговорна съпруга? — погледна я скептично Клейтън. — Не, малка моя, много се съмнявам в това.
Уитни трепна. Нима той си въобразяваше, че има някаква власт над нея? Това чувство се беше появило още от първата им среща край потока, от първия миг, в който той й продума. Може би именно заради това изпитваше нужда да го избягва винаги когато беше възможно.
— Ще ти бъде ли приятно да поиграем вист или предпочиташ нещо друго? Само без стрелички! — пошегува се той
— Какво пък, нека да е вист — любезно отвърна тя.
Погледът й попадна върху шахматната дъска, разтворена върху една масичка близо до камината, и тя приближи, за да разгледа фигурите.
— Колко е красиво! — възкликна.
Фигурите бяха с големината на дланта й. Половината бяха изработени от сребро, другата половина — от злато. Уитни повдигна единия цар и го погледна отблизо. Лицето беше на Хенри II — толкова изкусно пресъздадено, че тя неволно се възхити на таланта на незнайния майстор. Кралицата беше съпругата на Хенри, Елинор Аквитанска. Бързо постави фигурата обратно върху дъската и посегна към попа с думите: