Обзалагам се, че това тук е Бекет. Бедният Хенри! — усмихна се тя. — Архиепископът на Кентърбъри го преследва дори и на шахматната дъска.
— Играете ли шах? — любопитно я погледна Клейтън. В тона му се прокрадна съмнение.
Мина й през ума, че би могла да го предизвика, и бързо отвърна:
— Страхувам се, че не много добре.
Сведе глава, за да скрие пламъка в очите си. Играеше шах толкова добре, че чичо Едуард проклинаше деня, в който я беше научил на тази игра. Но въпреки това лордът се гордееше с нея и канеше наред всичките си колеги от консулството, за да се изправят срещу нея. Но тя беше непобедима.
— Често ли играете? — невинно запита тя.
Клейтън вече поставяше кожените столове от двете страни на масичката.
— Рядко — отвърна той.
— Добре. В такъв случай играта няма да продължи дълго — кимна тя и се настани на мястото си.
— Планирате да ме разбиете ли, мадам? — вдигна вежди Клейтън.
— Естествено — отвърна тя.
Уитни се опитваше да не подценява противника си. Първоначално Клейтън тръгна несигурно, но после се съвзе и четиридесет и пет минути по-късно играта още продължаваше.
— Май наистина ще осъществите намеренията си — засмя се той и възхитено я погледна.
— Не толкова лесно, колкото си мислех. При положение, че предвиждам действията ви три хода напред, не разбирам как все още продължаваме да играем.
— Извинявам се, че съм ви разочаровал — пошегува се той.
— Напротив, изпитвате удоволствие от това да ме разочаровате и много добре го знаете! — засмя се Уитни.
В този момент към тях се приближи господин Стоун, извини се, че подаграта му се е обадила, и помоли Клейтън да изпрати Уитни до дома, щом свършат играта. После хвана лейди Ан под ръка и бодро закрачи към вратата.
Уитни скочи бързо от стола си.
— Можем да продължим друг път — рече тя, едва прикривайки разочарованието си от недовършената игра.
— Глупости! — прекъсна я баща й. — Няма нищо неприлично в това двамата да останете и да играете шах. Къщата е пълна с прислуга, така че нищо нередно не би могло да се случи.
— Но, татко! — възкликна тя, но баща й не отстъпи. Тогава Уитни се обърна към Клейтън и умолително рече: — Надявам се, че ще се държите като истински джентълмен, господин Уестланд.
— Заклевам се да се отнасям с госпожица Стоун с цялото уважение, което изпитвам към нея — поклони се възпитано той.
Първата игра завърши с пат. Започнаха втора. В началото Уитни беше напрегната, но постепенно се отпусна и скоро двамата с Клейтън вече си разменяха остри забележки.
— Много неразумно от твоя страна — посъветва Уитни съперника си, когато той посегна към офицера си.
Клейтън криво се усмихна, пренебрегна предупреждението й и премести фигурата с думите:
— Не виждам как можете да ми давате съвети след последния си неудачен ход, госпожице.
— Тогава да не си посмял да се оплачеш, че не съм те предупредила! — Тя придвижи своя офицер и зачака.
Беше събула обувките си и беше подвила крака под себе си. Представляваше прекрасна гледка с лъскавите си тъмни къдрици, блесналите от радостна възбуда очи и повдигащата се при всяко движение гръд, така че Клейтън трудно успяваше да се съсредоточи върху играта. Искаше му се да блъсне шаха настрани и да я сграбчи в прегръдките си, но вместо това се облегна назад, задоволявайки се само да й се възхищава.
Уитни представляваше удивителна смесица между зряла, съблазнителна жена и невинно момиче. Същество на контрастите.
Тя прекъсна мислите му, като го попита:
— Чудя се дали обмисляте следващия си ход или просто съжалявате за предния, милорд?
Клейтън се засмя и отвърна:
— Не очаквах подобно любезно отношение.
— Правя го единствено за да те разсея и да те накарам да забравиш своята стратегия. Не отговори на въпроса ми — подсети го тя.
— Ако трябва наистина да знаеш, ще ти кажа — рече важно той, взе царя си и направи неочакван хол с него. — Чудех се какво ме накара да приема да играя с жена, след като на всеки е известно, че шахът изисква здрава мъжка логика.
— Предубеден звяр такъв! — засмя се Уитни. — Защо ли изобщо си губя времето с такъв слаб противник!
Час по-късно тя продължаваше да планира стратегията си. Три, най-много четири хода и играта щеше да бъде нейна.
— Много е нелюбезно от твоя страна да ме поставяш в такова безизходно положение — изкоментира поредния му ход, усмихвайки се в себе си. Клейтън беше направил точно това, което очакваше.