— Мислиш си, че си ме хванала в капан, нали? — отбеляза той.
Докато Уитни внимателно обмисляше какво да предприеме, Клейтън незабелязано погледна през рамо и направи мълчалив знак на лакея, който не беше мръднал от мястото си до вратата от мига, в който Стоун и лейди Ан бяха напуснали помещението.
Лакеят безшумно се доближи до една маса, на която бяха наредени няколко кристални гарафи, взе една от тях и отсипа малко от съдържанието в ниска чаша. Спря и въпросително погледна към господаря си. Очакваше инструкции относно питието на младата дама. Клейтън вдигна два пръста и слугата сипа още едно бренди.
Поднесе питиетата на масата за шах и тихо напусна стаята.
Уитни не забеляза, че двамата с Клейтън са останали сами, но когато той й подаде едната чаша, тя подозрително го изгледа. Течността не приличаше на вино.
— По време на вечерята ти така разгорещено нападаше ограниченията, наложени от обществото върху нежния пол, затова предположих, че ще поискаш да пиеш това, което пия аз — обясни той.
Уитни доближи чашата до носа си и вдиша острия мирис на брендито. Разпозна любимото питие на чичо си Едуард.
— Бренди — произнесе бавно. — Идеално, ако е придружено с една добра пура, нали?
— Да — съгласи се Клейтън, посегна към металната кутия, вдигна капака и поднесе пурите към гостенката си.
Направи го толкова естествено, че тя едва успя да запази сериозното си изражение. Прехапа треперещите си устни и се престори, че избира коя пура да си вземе. Как щеше да реагира Уестланд, ако тя действително вземеше пура от кутията? Без съмнение щеше да й поднесе огънче.
— Мога ли да ти препоръчам дългата пура отляво? — промърмори любезно той.
Уитни се отдръпна назад и се облегна на стола си.
— А може би предпочиташ емфие? — подкани я отново Клейтън и тя звънко се засмя. — Имам малко. Държа го специално за дискриминирани гости като теб.
— Направо си невъзможен! — задъха се от смях гостенката.
Вдигна чашата към устните си и опита вкуса на брендито. Течността опари гърлото й. Втората и третата глътка не бяха толкова неприятни и не след дълго Уитни реши, че брендито е от онези питиета, за които хората трябва да имат специален вкус. Много скоро обаче усети как топлината се разлива по цялото й тяло, главата й се замая. Решително остави чашата настрана.
— Кой те е учил да играеш шах? — поинтересува се Клейтън.
— Чичо ми.
Тя се пресегна, взе царя и започна отново да го разглежда.
— Ако не те познавах, щях да си помисля, че тези фигури наистина са изработени от злато и сребро — отбеляза.
Клейтън взе златния цар от ръцете й и рече:
— Ако не те познавах, щях да си помисля, че се опитваш да ме измамиш, като поставиш царя си на по-безопасна позиция.
— По-безопасна позиция ли? За какво говориш? Царят ми не е заплашен! — подскочи тя.
Той се засмя и бавно премести топа си:
— Шах.
— Шах?
Не можеше да повярва! Беше в шах! И мат.
Тя впи поглед в Клейтън, който доволно се усмихваше.
— Ах, ти, подъл, вероломен мошенико! — процеди през зъби.
— Комплиментите ти наистина сгряват сърцето ми! — засмя се той.
— Ти нямаш сърце! — възрази Уитни. — Ако имаше, нямаше да подмамиш една беззащитна жена да се състезава с теб в игра, в която очевидно си майстор.
— Ти беше тази, която ме подмами да играя — напомни й с усмивка той. — Е, ще завършим ли играта или смяташ да ме лишиш от заслужен триумф, като заявиш, че играта не е приключила?
— Не — добродушно рече Уитни. — Предавам се.
— Надявах се да го чуя — многозначително изрече той.
Клейтън разкопча тъмносиньото си сако, отпусна се назад и замислено се загледа в огъня в камината. Типичен джентълмен през свободното си време. Би могъл да послужи за модел на някой художник, помисли си Уитни. Но зад отпуснатия и спокоен вид се криеше напрегнатост, сила.
— Не зная колко е часът — започна тя, — но отдавна трябваше да съм се прибрала у дома.
Очите му се отместиха от огъня към нея.
— Няма да си тръгнеш, докато не те чуя да се смееш отново така, както преди малко.
Уитни поклати глава.
— Не съм се смяла толкова много от пролетния фестивал, когато бях дванадесетгодишна.
Клейтън разбра, че тя няма намерение да продължи, затова рече:
— Нека тази история бъде наградата ми за победата на шах.
— Първо ме подмамваш да се включа в играта, после ме надхитряваш, а накрая претендираш и за награда! Нямаш ли милост?
— Не. Разказвай.
— Добре — с въздишка се съгласи тя, — но само защото не искам да подхранвам суетата ти с допълнителни молби да ме отведеш у дома.