— Макар че от случилото са минали много години, струва ми се, че беше вчера. Господин Туитсуърти, местният учител по музика, реши, че трябва да се организира музикален фестивал. Всички дами, които бяха поверени на компетентните му грижи трябваше да се представят пред публиката със свое изпълнение. Бяхме около петнадесет, но най-надарена в музикално отношение беше Елизабет Аштън, затова господин учителят възложи ролята на домакини на тържеството на господин и госпожа Аштън. Аз дори не исках да отида, но…
— Но учителят настоя да го направиш, иначе фестивалът би бил истински провал? — опита се да отгатне събеседникът й.
— Мили Боже, разбира се, че не! Господин Туитсуърти щеше да е щастлив да стоя настрана. Разбираш ли, всеки път, когато идваше у нас да ме чуе как свиря на пианото, очите му започваха да се зачервяват и да сълзят. Непрекъснато се оплакваше, че изпълнението ми било изтезание за ушите му.
Клейтън почувства, че го обзема гняв към учителя по музика.
— Този човек трябва да е бил истински глупак! — възкликна той.
— Такъв беше — съгласи се Уитни с усмивка. — Иначе щеше да се досети, че аз слагам черен пипер в кутията му за енфие при всяко посещение в нашата къща. Настъпи денят на музикалния фестивал. Как ли не умолявах баща си, но той беше непреклонен. Сега си мисля, че татко щеше да бъде по-отстъпчив, ако не бях имала глупостта да изпратя личната си прислужница Клариса с една бележка при него.
— И какво пишеше в нея?
— Че съм прикована към леглото от тежък случай на холера, но той би могъл спокойно да отиде на фестивала и да накара всички присъстващи там да се помолят за мое здраве.
Раменете на Клейтън се разтресоха и Уитни свирепо го изгледа:
— Още не съм стигнала до веселата част, господин Уестланд. Татко вдигна страхотен скандал на Клариса. Обвини я, че не е възпитала у мен уважение към истината. Докато се усетя, се видях напъхана в една от роклите си, която беше възкъса. Клариса не беше имала време да я отпусне, тъй като категорично й бях заявила, че няма да ходя на фестивала. Татко ме съпроводи до каретата. Естествено, не бях научила своя музикален етюд, но в това нямаше нищо изненадващо — винаги съм смятала, че свиренето на пиано е губене на време. Умолявах баща си да се върнем, за да си взема поне нотите, но той беше така ядосан, че остана глух за всичките ми молби.
— Всички от околността се бяха събрали в музикалния салон на семейство Аштън. Разбира се, Елизабет както винаги свири като ангел, а изпълнението на Маргарет Меритън беше прието доста благосклонно. Мен ме бяха оставили за накрая. — Тя спря за миг. Сякаш отново седеше на третия ред в музикалния салон в дома на Елизабет, точно зад Пол, чийто взор беше впит в чистия нежен профил на госпожица Аштън. Когато прозвуча последният акорд и Елизабет се поклони на многобройната публика. Пол и всички останали я аплодираха, станали на крака.
— Значи е трябвало да свириш последна? — подкани я меко Клейтън, откъсвайки я от неприятните спомени. — Предполагам, че дори без ноти си се представила блестящо и са те изкарали на бис!
— Бих казала, че майсторското ми изпълнение беше последвано от гробно мълчание — засмя се тя.
За Клейтън случката беше по-скоро възмутителна, отколкото смешна. С какво удоволствие би размазал физиономията на всеки ограничен местен тъпак — като се започнеше от учителя по музика и се стигнеше до баща й — който си беше позволил да я постави в неудобно положение. Дълбоко в душата му трепна нежност, желание да я защитава. Това го смути и го разтревожи.
Уитни се уплаши, че разказът й може да е накарал Клейтън да я съжалява, затова весело махна с ръка:
— Разказах ти всичко това само за фон. Истинската драма се разигра след концерта, когато всички излязоха на поляната пред къщата. Там трябваше да се връчи наградата на най-добрата и Елизабет Аштън беше тази, която трябваше да я получи. За нещастие наградата изведнъж изчезна. Разнесе се слух, че някой я е скрил в клоните на най-високото дърво в парка.
Клейтън внимателно се вгледа в нея:
— Ти ли я скри там?
— Не, но аз пуснах слуха, че е горе на дървото. Всички насочиха вниманието си към отрупаните с храна маси, когато изведнъж от дървото се смъкна Елизабет. Едва се държеше на краката си. С мъка се довлече до една от масите, строполи се на най-близкия стол и категорично отказа да изяде дори един сандвич. Гледката наистина беше комична и аз избухнах в смях.
Тя се усмихна. Спомни си как Пол се беше втурнал към Елизабет, как беше извадил носната си кърпа и беше почнал да бърше сълзите й, хвърляйки унищожителни погледи към Уитни.