Заслиза по стълбите, повтаряйки си наум всичко, което трябваше да стори. Пол вече я чакаше във всекидневната. Щеше да остави у него впечатлението, че се кани да се върне в Париж с леля си, когато лорд Едуард пристигне за съпругата си. Ако и това не помогнеше, нищо друго не би могло да подейства.
На прага на всекидневната се спря. Пол изглеждаше толкова красив, че се изкуши да зареже преструвките и сама да направи това, което очакваше от него.
Тръсна глава и решително прекрачи прага.
— Какъв чудесен ден, нали? Ще се поразходим ли в градината?
Щом се озоваха навън. Пол я взе в прегръдките си и я целуна.
— Опитвам се да се реванширам заради всичките онези години, през които съм те пренебрегвал — рече шеговито той.
Точно от такова начало имаше нужда Уитни. Тя отстъпи назад и лъчезарно се усмихна:
— В такъв случай трябва да побързаш. Годините, заради които трябва да се реваншираш, са прекалено много, а времето, през което трябва да го направиш, е малко. Само няколко седмици.
— Какво искаш да кажеш? — изгледа я подозрително Пол.
— След две-три седмици се връщам в Париж с леля и чичо — обясни нехайно тя, обзета от облекчение при вида на дълбоката бръчка, прорязала челото му.
— Отиваш отново във Франция? Мислех, че си се върнала, за да останеш у дома.
— Там също имам дом, Пол. И в някои отношения го чувствам повече като свой дом от този тук.
Той изглеждаше толкова разстроен, че Уитни изпита вина. И все пак — той можеше да направи нещо, с което да я задържи. Дългоочакваното предложение. Пол беше наясно с това.
— Но баща ти е тук — опита се да спори младият мъж. — Аз съм тук. Това означава ли нещо за теб?
— Разбира се, че означава — прошепна Уитни и погледна встрани, за да прикрие чувствата, които я обзеха. Нима Пол не можеше просто да каже: „Омъжи се за мен“?
Обърна му гръб и се престори, че се любува на прекрасния розов храст до нея.
— Не можеш просто така да заминеш — отчаяно каза Пол. — Мисля, че съм влюбен в теб.
Сърцето й лудо затуптя. Искаше й се да се втурне към него, да се отпусне в прегръдките му, но беше още рано за това. Тя се обърна и го погледна усмихнато:
— Надявам се, че когато си сигурен в чувствата си, ще ми пишеш.
— О, не! — засмя се Пол, хвана я за ръката и я притегли към себе си. — Кажете ми, госпожице Стоун, обичате ли ме или не?
— Мисля, че да — колебливо изрече Уитни.
Той разочаровано пусна ръката й и хладно изрече:
— Трябва да си вървя. Имам работа.
Обзе я отчаяние. Имаше чувството, че Пол е прозрял хитростта й, че е усетил опита й да го притисне и да го манипулира.
Поеха към каретата му и когато спряха пред нея, той целуна любезно ръката й. Пристъпи към вратичката на каретата, но се спря и обидено попита:
— Колко още съперници освен Уестланд имам?
— А ти колко искаш да бъдат? — отвърна тя.
Пол присви очи, понечи да каже нещо, но се отказа.
Усмивката на Уитни угасна. Беше го принудила да й разкрие намеренията си и го беше постигнала. Резултатът беше налице. Пол желаеше приятен, необвързващ флирт с нея, но нищо повече. Не я искаше, когато тя замина за Франция, не я искаше и сега.
Тя трескаво започна да се моли наум, а краката й едва я държаха.
— Госпожице Стоун — наруши внезапно напрегнатото мълчание Пол, — току-що ми хрумна, че имам само две възможности: или да избягвам всякакви бъдещи контакти, което ще сложи край на мъките ми, или да се оженя за вас, за да ги продължа.
Тя впи поглед в искрящите му сини очи и разбра, че той вече е направил избора си. Облекчението й беше толкова голямо, че бе готова да заплаче.
— Знаеш, че никога няма да си простиш, ако предпочетеш да постъпиш като негодник — промълви тя.
Пол избухна в смях и разтвори ръце. Уитни се спусна към него и сдържаните до този миг сълзи рукнаха. Тя опря страна до силните му гърди и чу ускорения ритъм на сърцето му.
Пол я обичаше! Искаше да се ожени за нея. Това беше истинско доказателство, че престоят й във Франция я беше променил. Вече не беше просто млада дама, която се облича по последна мода и е овладяла светските маниери. Имаше цена. Съседите вече нямаше да коментират факта, че беше хлътнала до уши по Пол Севарин. Сега щяха да се усмихват и да твърдят, че господин Севарин винаги я е харесвал, но просто я е изчаквал да порасне. Щеше да живее сред хората, на които откакто се помнеше, искаше да прави добро впечатление. Беше се реабилитирала и пред тях, и пред баща си.