— Да отидем при баща ти — предложи Пол. Уитни вдигна разплакани очи към него:
— Защо?
— Защото искам да приключим час по-скоро с формалностите, а не мога да поискам ръката ти от леля ти. Не че не бих предпочел това, ако имах възможност да избирам — добави той.
— Къде е баща ми? — попита Уитни иконома.
— Замина за Лондон, госпожице. Преди половин час.
— За Лондон? — Не можеше да повярва. — Нали щеше да тръгва утре? Защо е променил намеренията си? Скоро ли ще се върне?
Икономът, който обикновено знаеше всичко, заяви, че няма никаква представа какви са плановете на господаря. Отчаянието отново я обзе.
Затова пък Пол бе доволен, че поне засега няма да му се налага да се изправя пред баща й.
— Все пак кога се връща господин Стоун? — обърна се той към Уитни.
— Доколкото знам, престоят му в Лондон ще трае около пет дни. Трябва да се върне за приема, който ще организираме за рождения му ден. Поканите вече са изпратени. Може би ще успееш да говориш с него в неделя след службата в църквата?
— Имам някои дела за уреждане — поклати глава Пол. — А ако искам да пристигна навреме за аукциона в Хемптън Парк, ще трябва да потегля за там най-късно в неделя, в деня, в който баща ти ще се върне.
Уитни се опита да прикрие обзелото я разочарование:
— Колко време ще отсъстваш?
— Девет-десет дни, не повече.
— Това е цяла вечност!
Пол взе ръцете й в своите.
— За да ти докажа колко почтени са намеренията ми, цялата събота ще бъда на разположение. Ако баща ти се върне тогава, ще говоря с него. Дори бих могъл да отложа заминаването си с няколко часа, за да присъствам на приема. В случай, че имате намерение да поканите и мен, разбира се.
Уитни кимна с усмивка.
— Ако не успея да издебна подходящ момент и да говоря с него, тогава ти би могла да го уведомиш, че след завръщането си смятам да му направя официално посещение. Е? — засмя се отново той. — Приличам ли ти на мъж, който се опитва да избяга от оковите на брака?
Когато Пол си тръгна, Уитни се зачуди дали да изтича при леля си и да сподели радостта си с нея, но се отказа. Засега щеше да запази щастието си само за себе си. Освен това я обзе странно суеверие. Страхуваше се да не провали целия план, като разкаже за предстоящия си годеж с Пол, преди той официално да е поискал ръката й. Баща й сигурно щеше да се върне навреме, Пол щеше да разговаря с него и годежът щеше да бъде обявен на самото тържество.
Тези мисли я успокоиха и тя влезе вкъщи, за да се присъедини към леля си за обяда.
Докато се хранеше, Клейтън прехвърляше получената поща. Сред многобройните писма, свързани с бизнеса му, имаше и лични — от майка му и от брат му. Клейтън се усмихна. Представи си каква е била изненадата на майка му, когато е прочела новината, че най-после е решил да се ожени и да я дари с така желаните и дълго чакани внуци. Е, добре, щеше да й осигури поне шест внука — и всички щяха да имат зелените очи на Уитни.
Продължаваше да се усмихва, докато четеше внимателно.
Икономът се появи на прага, прочисти гърлото си и прекъсна заниманието му, обявявайки:
— Господин Стоун е тук, ваше височество. Естествено, аз го уведомих, че се храните, но той настоя, че работата е много спешна и не търпи отлагане.
— Много добре. Въведи го — раздразнено отвърна Клейтън. Търпението, което проявяваше по отношение на Уитни, беше безгранично, но не понасяше бъдещия си тъст.
— Трябваше да се отбия при вас, преди да потегля за Лондон — обясни Стоун, докато се настаняваше на масата. — Очертава се голям проблем и има опасност той да стане още по-голям, ако незабавно не предприемем нещо.
Клейтън направи знак на прислугата да излезе от трапезарията и отново насочи вниманието си към неканения посетител.
— Та какво казвахте, Мартин?
— Нещо става. Когато тръгвах, Севарин беше в градината заедно с Уитни.
— Както съм казвал и преди, той не ме плаши — нетърпеливо го прекъсна Клейтън.
— В такъв случай е време да започнете да се притеснявате от него — предупреди го Мартин. — Когато беше на петнадесет, дъщеря ми се беше побъркала от мисълта да отнеме Пол от Елизабет Аштън и въпреки че оттогава са минали пет години — цели пет години, забележете! — тя не се е отказала от идеята си. Смятам, че е на път да я осъществи. Помнете ми думата, този беден дявол се кани да й поиска ръката! Всичко е само въпрос на време. Един Бог знае защо — тя ще го побърка! Както побърква и мен.
Клейтън иронично подхвърли:
— Мога само да поздравя „бедния дявол“ за отличния му вкус. Но да се върнем на темата: многократно съм ви заявявал, че мога да се справя с Уитни и…