През смях му беше разказала една история, която му се стори по-скоро тъжна, отколкото забавна. За пръв път си представи какви унижения и болка с трябвало да изпита Уитни.
Не харесваше съседите й — те бяха ограничени клюкари. В мига, в който новината за нейното завръщане от Франция плъзна из околността, започнаха с извратена наслада да си припомнят всички нейни недостатъци и безсрамието й да преследва Пол Севарин
И ако да накара Севарин да се влюби в нея беше единственият начин, по който Уитни можеше да излекува наранената си гордост, то Клейтън нямаше нищо против тя да го направи. Беше достатъчно търпелив. Но толерантността му към Уитни си имаше граници — той не можеше да се съгласи тя да се сгоди за друг.
Мартин щеше да отсъства пет дни. Херцогът трябваше да намери основателен повод да посети дъщеря му през това време. Умът му трескаво заработи. Изведнъж си спомни, че тя го беше предизвикала да се състезават с конете.
Клейтън взе един лист и се замисли, преди да започне да пише. Писмото трябваше да звучи предизвикателно, а не като покана, която тя просто щете да отхвърли.
Скъпа госпожице Стоун,
Доколкото си спомням, наскоро изявихте желание да окажете вашите ездачески способности с Опасния вихър. На ваше разположение съм в сряда сутринта. Предоставям ви възможността сама да изберете трасето. Ако междувременно сте съжалили за прибързаната си реакция и отправеното към мен предизвикателство, уведомете ме. Обещавам, че няма да го възприема като проява на страх, а като разумна преценка, че конят е доста труден за управление.
Запечата писмото с восък, връчи го на един слуга и заповяда пликът да бъде незабавно отнесен до дома на госпожица Стоун и слугата да не си тръгва, докато не получи отговор.
Отговорът пристигна по-бързо, отколкото беше очаквал. Беше написан с красив обработен почерк, издаващ начетеност и добро образование. Отговорът беше кратък и ясен:
Съгласна съм за сряда. Ще ви чакам в десет сутринта в северозападния край на имението на Севарин.
15.
Гледката, която се разкри пред погледа на Клейтън, когато наближи до уговореното място в сряда сутринта, го стресна. Идеше му да обърне коня си и да препусне обратно към дома си. На поляната се бяха събрали почти всички видни граждани от околността. Дамите, начело с лейди Ан и Амелия Юбанк, бяха отворили разноцветни слънчобрани, а господата бяха в официалните си неделни костюми. Повечето седяха в двуколките си, но някои от тях бяха пристигнали на коне и дори — пеш.
Липсваха само акробати в ярки костюми, премятащи се по поляната, и двама-трима жонгльори, за да заприлича на селски панаир. Тази мисъл тъкмо премина през главата му и ето, че се чуха фанфари. Множеството се извърна към посоката, от която идваше Уестланд.
Уитни стоеше на стартовата линия и преценяваше коня на съперника си. Трябваше да признае, че конят и ездачът изглеждаха идеално.
— Може би в момента ви се иска да ми бяхте предложили дуел с пистолети, госпожице Стоун! — подразни я Клейтън, изравнявайки коня си с нейния.
Тя гордо вдигна глава. Намерението й беше да го срази с хладно официално държание, но усмивката му беше толкова обезоръжаваща, че не се сдържа и също се усмихна.
Двама мъже се втурнаха към Клейтън и му пожелаха успех. Той заприказва с тях и дори подхвърли няколко шеги. Изглеждаше спокоен и уверен. Сякаш нямаше нищо общо с коварния прелъстител, който я беше целувал страстно в дома си. Като че в него живееха двама души — единият много й харесваше, а другият я плашеше.
— Готови ли сте? — извика Пол на двамата състезатели и вдигна пистолета си във въздуха.
Уитни се наведе напред, погледна към Клейтън и тихо каза:
— Ако бъдете така любезен да ме последвате, сър, за мен ще бъде удоволствие да ви покажа пътя.
Той се засмя, пистолетът гръмна и конят на херцога уплашено трепна, а ездачът изпусна юздите от изненада. Докато успее да успокои животното, Уитни вече летеше напред, набрала значителна преднина.
— Спокойно — зашепна Клейтън на коня си, докато препускаше след Уитни. — Да видим какво ще направи тя, преди да решим какво да предприемем.
Госпожица Стоун изглеждаше великолепно върху седлото и очевидно владееше Опасния вихър. Все още водеше. Изчезна зад дърветата, за да направи завой, но когато конят отново се появи, сърцето на Клейтън спря: жребецът препускаше без ездачка на гърба си. Херцогът хвърли разтревожен поглед наоколо. И изведнъж я видя. Тя лежеше на тревата близо до вековен бук. Очевидно един от по-ниските клони я беше съборил, когато се беше опитала да вземе завоя.