После се обърна към Клейтън и прошепна:
— Всъщност ти добре знаеш, че няма победител и победен.
— Конят ти губеше сили, а ти си достатъчно добра ездачка, за да усетиш това още преди да паднеш от гърба му — пошегува се Клейтън.
— Доволна съм, че поне признаваш, че падането ми е чиста случайност, а не номер.
— Само ако знаеше колко много неща съм склонен да ти призная, ще останеш удивена — засмя се той.
Обърна коня си и препусна към имението си.
Следващия ден беше един от най-скучните за Уитни от дълго време насам. Пол беше зает с приготовления за пътуването си, така че единственото, което й оставаше, беше да си запълва времето с писане на писма до приятелите си в Париж.
В петък написа дълго писмо и до Емили, която се беше върнала в Лондон. Изкушението да сподели новините с най-близката си приятелка беше голямо, но тя се задоволи само да намекне, че предстои да се случи нещо изненадващо. Завърши с обещанието, че много скоро ще посети Емили в Лондон — щеше да й се наложи да отиде дотам, за да направи нужните покупки за сватбата.
Отнесе писмото в салона, за да бъде изпратено от прислугата, и откри, че Клейтън Уестланд току-що е пристигнал. Той седеше на дивана с лейди Ан и бъбреше с нея. Когато Уитни влезе, гостът учтиво се изправи и я поздрави с думите:
— Дойдох да се уверя, че сте се възстановили напълно след неприятния инцидент. — В тона му нямаше и следа от обичайната ирония.
— Чувствам се превъзходно — отвърна тя.
— Отлично. Значи няма да можете да се оправдаете с главоболие или неразположение, когато отново ви бия на шах. Какво ще кажете за днес следобед?
Прекараха деня надвесени над шахматната дъска под зоркия поглед на лейди Ан, която седеше на дивана и бродираше.
Същата вечер Уитни дълго се мята в леглото, преди да заспи. Дали утре ръката й щеше да бъде украсена с годежен пръстен? Беше възможно, стига баща й да се върнеше навреме за разговора с Пол. А после щяха да обявят официално годежа си.
Уитни не беше единствената, която имаше проблеми със съня. Клейтън втренчено се взираше в тавана на спалнята си и си представяше първата брачна нощ с Уитни.
16.
Лейди Ан се събуди от някакъв шум. Познати гласове разменяха весело поздрави. Тя примигна и седна в леглото си. Беше неделя, денят, в който организираха прием по случай рождения ден на Мартин.
Идеята да изненадат баща й с това тържество беше на Уитни. В началото Ан я подкрепи, изпълнена с надежда, че това ще помогне отношенията между баща и дъщеря да се затоплят, но тогава тя още не знаеше за споразумението, сключено между Стоун и херцог Клеймор. Сега се страхуваше, че някой от тридесетте поканени гости може да разпознае Клейтън и тогава Бог знае какво щеше да се случи.
Лейди Ан дръпна въжето на звънеца до леглото, за да повика прислужницата, и неохотно се надигна.
На зазоряване Сюъл, икономът на Стоун, почука на вратата на Уитни и я уведоми, че баща й се е прибрал.
Тази вечер беше идеална за обявяването на годежа, помисли си развълнувано девойката. Семействата Аштън и Меритън, както и всички знатни хора от околността щяха да присъстват на тържеството. Нямаше търпение да види тяхната реакция при новината, че двамата с Пол ще се женят!
Вярваше, че любимият й все ще намери начин да издебне баща й и да разговаря насаме с него.
Облече рокля от бял сатен с дълбоко деколте, разкриващо прелестната вдлъбнатина между гърдите й. Широките ръкави бяха пристегнати на лактите и китките със сини панделки. Колие от диаманти и топази украсяваше шията й.
— Приличаш на принцеса! — гордо възкликна Клариса. Гласовете на гостите долитаха до нея от долния етаж.
Бяха накарали слугите да съобщят на Стоун, че за вечеря се очакват няколко души и че гостите ще бъдат в салона в седем часа. Вече беше шест и тридесет. Уитни се усмихна. Представи си колко изненадан ще бъде баща й, когато открие, че салонът е пълен с роднини, пристигнали от Бат, Брайтън, Лондон и Хампшир в негова чест. Излезе от стаята. Искаше да намери Сюъл, за да го накара да слезе при гостите и да ги предупреди да вдигат колкото се може по-малко шум. Минавайки покрай балкона, забеляза баща си. Мартин Стоун стоеше облегнат на перилата и наблюдаваше пристигащите карети. Свършено бе с изненадата!
Уитни се приближи и надникна през рамото му.
Сюъл посрещаше пристигащите и умолително се обръщаше към всеки един от тях:
— Сър… Мадам… Моля ви да говорите по-тихо…
Уитни целуна баща си и рече:
— Това са хората, които идват да те поздравят за рождения ти ден, татко!
Въпреки че изражението на лицето му не се промени, Мартин Стоун беше трогнат.