Вече наближаваше полунощ, а Пол все още не беше успял да разговаря с баща й. По време на единствения танц с него двамата с Уитни внимателно бяха обсъдили момента, в който той щеше да напусне тържеството. Тогава тя щеше да го последва незабелязано, за да могат да се сбогуват.
Облегнат на една готическа колона, Клейтън отпиваше от уискито си и с раздразнение наблюдаваше как госпожица Стоун тръгва след Севарин, как един от гостите се изпречва на пътя й и започва да й говори, как Севарин се връща обратно и изоставил всякаква тайнственост и преструвки, хваща Уитни за ръка и я повежда навън.
Клейтън се ядоса. Защо, по дяволите, стоеше като някакъв проклет глупак, понасяйки хладнокръвно атаките на Маргарет Меритън, докато неговата годеница спокойно крачеше под ръка с друг мъж? Представи си как прекосява залата и заявява на изумения Севарин, че не одобрява който и да е мъж да докосва бъдещата му съпруга. А после би могъл да информира Уитни, че неговите „аморални, отвратителни“ намерения са насочени не към друга, а към нея самата. И че тя трябва да е готова за сватба до края на следващата седмица.
Мислите му бяха прекъснати от Амелия Юбанк, която най-безцеремонно изрече:
— Маргарет, престани да досаждаш на господин Уестланд и върви да си оправиш косата!
Проследи с поглед оттеглянето на младата жена и се обърна към Клейтън:
— Тази млада госпожица е изтъкана от злоба! Родителите й дават последните си спестявания, за да я изпращат в Лондон за всеки сезон и така да я задържат в обществото, но няма да могат да си го позволяват още дълго време, а освен това тя не принадлежи към висшите кръгове и много добре го знае — още една причина да бъде злобна и завистлива.
Като забеляза, че Клейтън не я слуша, лейди Юбанк проследи погледа му, за да открие какво точно е приковало вниманието му. Уитни Стоун тъкмо влизаше в залата.
— Е, Клеймор — подхвърли Амелия Юбанк, — ако възхитителната брюнетка е тази, за която си мисля, ще трябва да се откажеш от нея. Годежът й със Севарин ще бъде обявен веднага след завръщането му.
Херцогът хладно я изгледа.
— Извинете — с подозрително спокойствие изрече той, остави чашата си и се оттегли, оставяйки лейди Юбанк да гледа доволно след него.
Уитни почувства лекия допир на пръстите му и се обърна с усмивка. Беше му изключително благодарна. От мига, в който Клейтън беше отвел чичо Хубърт, той винаги се оказваше там, където най-много имаше нужда от него. Без да му казва, той сякаш предусещаше кога присъствието му е необходимо и винаги беше готов да помогне.
— Сигурно си изморена до смърт — прошепна й той. — Не можеш ли незабелязано да се измъкнеш и да отидеш да си легнеш?
— Да, мисля, че бих могла — въздъхна тя.
Повечето гости си бяха тръгнали, а лейди Ан щеше да се справи с останалите.
— Благодаря ти за помощта — добави на тръгване Уитни. Клейтън я проследи, докато изчезне от погледа му, а после закрачи решително към Мартин Стоун.
— Искам да говоря с вас и лейди Гилбърт, след като си тръгнат гостите — рече той.
Дори изкачването по стълбите изискваше от Уитни огромно усилие. Отне й десет минути да се справи с многобройните дребни копчета на сатенената си рокля. Облече ориенталски халат от червена коприна и седна пред тоалетната масичка, за да разпусне косата си. До огледалото беше пръстенът с опал, който Пол й беше подарил тази вечер с думите:
— Да ти напомня, че си моя!
Тя посегна към пръстена и изрече на глас:
— Моят годежен пръстен! Госпожа Пол Севарин! Уитни Алисън Севарин…
Звучеше чудесно.
Изведнъж се засмя. Стана и се отправи към лавицата с книги. Посегна към подвързаната с кожа Библия, бързо прелисти страниците, но не откри нищо. Търпението й се изчерпа. Хвана книгата за кориците и силно я разтърси. Едно листче, сгънато на две, падна на пода. Уитни се наведе, вдигна го и с усмивка го отвори.
Аз, Уитни Алисън Стоун — гласеше бележката — петнадесетгодишна, в пълно съзнание и с цялото си чувство за отговорност (въпреки съмненията на татко по отношение на последното) се заклевам, че един ден ще успея да накарам Пол Севарин да се ожени за мен. Освен това ще направя така, че Маргарет Меритън и всички останали злобарки да съжаляват за ужасните неща, които някога са приказвали по мой адрес.
Под подписа беше добавила „Уитни Алисън Севарин“ поне десетина пъти.
Спомни си какво отчаяние я беше обзело, когато преди години беше написала тази клетва, и сега радостта й от победата беше голяма. Стори й се, че ще се пръсне, ако не покаже пръстена на някого.