Да си легне в миг като този беше просто немислимо. Беше толкова щастлива, че й идеше да пее и да танцува. Трябваше да сподели вълнението си с някого…
Поколеба се и накрая реши, че трябва да уведоми баща си за намерението на Пол да поиска ръката й. Той несъмнено щеше да остане доволен — след като години наред всички съседи осъждаха увлечението й по Пол, най-после беше настъпил мигът, в който устите им щяха да бъдат затворени. Сега Пол беше този, който искаше да се ожени за нея. Той я преследваше! Ролите бяха разменени.
Отново се огледа. Прибра лъскавата си коса, затегна колана на робата си и решително се отправи към спалнята на Мартин.
В тишината, последвала веселата глъч и танци, имаше нещо меланхолично, но Уитни предпочете да не мисли за това и смело почука на вратата.
— Баща ви е в кабинета си, госпожице — уведоми я един прислужник.
— О! — Тя разочаровано въздъхна. Може би щеше да е по-добре тази вечер да покаже пръстена на леля Ан, а да остави срещата с баща си за следващия ден. — Леля ми легна ли си вече?
— Не, госпожице, лейди Гилбърт е заедно с баща ви.
— Благодаря. Лека нощ.
Уитни тръгна към долния етаж, почука и въпреки че не чу отговор, отвори вратата и се вмъкна в кабинета. Баща й седеше зад бюрото си, а леля й се беше настанила в едно от високите кресла. Появата на девойката накара двамата да се спогледат тревожно. Имаше още едно кресло, но то беше обърнато към камината. В него седеше още някой, но високата облегалка го скриваше от погледа на Уитни.
— Да, дъще? Какво има? — рече меко Мартин Стоун и доля бренди в чашата си.
Уитни пое дълбоко дъх и започна:
— Имам да ти съобщя една чудесна новина, татко! И на теб, лельо! Радвам се, че ви откривам и двамата тук — така едновременно ще разберете причината за моето щастие.
Тя се приближи до бюрото, приседна на края му и целуна баща си по челото:
— Аз, Уитни Стоун, те обичам изключително много, татко, и дълбоко съжалявам за всичките неприятности, които съм ти създавала.
— Благодаря ти — отвърна Стоун и се изчерви.
— И — продължи дъщеря му, като стана от бюрото и се насочи се към леля си — искам да кажа същото и на теб, лельо. Обичам те много и ти го знаеш.
Уитни отново пое дъх и най-сетне се престраши да съобщи новината:
— Обичам и Пол Севарин. Пол също ме обича и иска да се ожени за мен! Когато се върне от деловото си пътуване, той ще дойде да поиска ръката ми от теб, татко. Зная колко… — Изведнъж млъкна и се втренчи в леля си. — Какво има, лельо Ан?
В погледа на лейди Гилбърт, насочен към обърнатото към камината кресло, се четеше такъв ужас, че Уитни също се втренчи в тази посока, като се опитваше да отгатне причината за тази тревога. Едва не извика от изненада, когато установи, че в креслото седи не друг, а Клейтън Уестланд.
— Аз… Аз… Съжалявам! — заекна тя. — Извинявам се, че прекъснах разговора ви. Но за свое оправдание, господин Уестланд, ще кажа, че нямах представа, че вие също сте тук. Но тъй като вече чухте онова, което исках да споделя с леля си и баща си, ще ви помоля да запазите в тайна новината за предстоящия ми годеж. Нали разбирате…
Баща й внезапно се изправи и безцеремонно я прекъсна:
— Как смееш! Какъв е смисълът на всичко това?
— Смисълът? — объркано повтори Уитни. — Пол Севарин ме помоли да се омъжа за него. Това е всичко. И аз смятам да приема.
Баща й бавно и отчетливо изрече:
— Пол Севарин е един бедняк. Разбираш ли какво ти казвам? Имението му е ипотекирано и кредиторите са по петите му.
Въпреки че новината я шокира, Уитни успя да запази самообладание и с привидно спокойствие отвърна:
— Нямах представа, че финансовото му положение е толкова нестабилно, но не виждам какво отношение има това към въпроса. Аз имам средства, оставени от баба ми, а също зестрата ми. Всичко, което имам аз, ще бъде и на Пол.
— Ти нямаш нищо! — просъска баща й. — Моето положение беше дори по-лошо от това на Севарин и се наложи да използвам твоите пари, за да се разплатя с кредиторите си.
Уитни безпомощно се обърна към леля си. Поне от нея очакваше да получи подкрепа.
— Тогава с Пол ще се задоволим да живеем скромно, без лукса и удобствата, които зестрата и наследството ми биха ни осигурили.
Лейди Ан нищо не каза. Уитни объркано се обърна към баща си:
— Татко! Трябваше да ми кажеш, че си изпаднал в затруднение! Аз… Аз изхарчих цяло състояние за дрехи и бижута, преди да се върна от Франция. Само ако знаех, че…
Уитни не се доизказа. Обзе я странното чувство, че нещо не е наред и тя е единствената, която не знае какво е то.
— Конюшнята е пълна с нови коне. Разполагаме с повече прислуга, отколкото е необходимо. Ако положението е толкова сериозно, как можем да си го позволим? — недоверчиво попита тя.