— Аз ги възприех по същия начин — съгласи се той.
Тя рязко се извърна. Гърлото й се беше свило от гняв и обида и всичко, което успя да изрече, беше:
— Ще ви мразя за това, което ми причинихте, докато съм жива!
Клейтън не обърна внимание на заплахата.
— Искам да си легнеш и да се опиташ да поспиш — загрижено рече той. — Ще дойда утре следобед. Има много неща, които се нуждаят от обяснение, и аз ще го направя, но ти трябва да си в състояние да ме изслушаш.
Тя бързо се отправи към вратата. Когато посегна към месинговата топка на бравата, гласът му я застигна:
— Уитни, очаквам да те заваря тук, когато дойда утре.
Ръката й замръзна. Как смееше да й нарежда! Да я съветва!
Тя отвори вратата, изскочи навън и я затръшна след себе си.
Щом се озова в стаята си, се облегна на вратата. Трепереше. Погледът й обходи мястото, където само допреди половин час се беше чувствала безкрайно щастлива, без да има представа какво я очаква.
Тримата в кабинета седяха в напрегнато мълчание.
— Беше от брендито, кълна се! — прошепна неочаквано Мартин. Лицето му беше придобило пепеляв оттенък. — Никога преди не съм вдигал ръка срещу нея. Какво да направя, за да…
Клейтън рязко изви глава към него.
— Какво да направиш ли? Вече направи достатъчно! Уитни ще се омъжи за мен, но след всичко, което се случи тук преди малко, тя ще те накара да си платиш. Мен също. От този момент нататък ще си държиш устата затворена, каквото и да ти казва! Разбра ли ме?
Мартин с мъка преглътна и кимна:
— Да. Напълно.
— Дори да ти каже, че е сложила отрова в чая ти, ще го изпиеш и …ще… си …държиш… проклетата… уста… затворена!
— Да. Затворена.
Клейтън понечи да продължи, но се отказа. Поклони се на лейди Ан и отново се обърна към бъдещия си тъст:
— Следващия път, когато отправяш молитви към Бога, не забравяй да благодариш, че си с двадесет години по-възрастен от мен. Иначе бих те…
Той не се доизказа и излезе от кабинета.
Кочияшът на Клейтън търпеливо го очакваше. Нямаше нищо против господарят му да се бави, щом това беше свързано с госпожица Стоун. Беше се обзаложил с един свой приятел, че именно госпожица Стоун ще е следващата херцогиня Клеймор, а сумата беше значителна и той искаше да я спечели.
— Да се махаме от тук! — извика Клейтън в мига, в който се озова до каретата.
Госпожицата явно го беше вбесила, помисли си кочияшът, но след като беше в състояние да предизвиква подобни емоции у господаря му, значи всичко беше наред.
Той се засмя и вдигна камшика.
17.
Уитни бавно отвори очи и примигна. Тъпа болка пронизваше главата й. Чувстваше се странно, беше я обзела някаква несвойствена за нея меланхолия. Мозъкът й отказваше да функционира и погледът й безцелно следеше движението на сенките по златистия килим. Сбърчи чело, опитвайки се да си припомни каква беше причината да изпадне в подобно състояние. Изведнъж сцената от предната вечер изникна пред нея с болезнена яснота.
Уитни стисна клепачи, сякаш да постави преграда между спомена и действителността.
Седна в леглото, натрупа възглавниците зад гърба си и се облегна на тях. Знаеше, че трябва да се овладее, да мисли и да планира действията си.
Първо, мъжът, който живееше в Ходжис Плейс, бе не някой друг, а Клейтън Уестморланд, изчезналият херцог Клеймор. Това най-после обясняваше скъпите му дрехи и надменността на прислугата му.
Той беше и мъжът с черната маска от нощта на маскарада — онзи проклет безочлив…
Тя с усилие се овладя и отново се върна към фактите.
Най-вероятно Клейтън Уестморланд се беше срещнал с баща й непосредствено след карнавала и още тогава беше предложил сделката. Както баща й спомена предната вечер, брачният договор беше подписан през юли и годежът беше влязъл в сила.
Непосредствено след това негодникът се беше настанил в имението, разположено близо до дома й.
— Невероятно! — възкликна Уитни. Нещо повече, беше ужасно, абсурдно! Но беше вярно. На практика тя беше сгодена за херцог Клеймор. Този непоносим нахалник!
А баща й? Баща й! Той беше не по-малко виновен от Уестморланд. Не можеше да понесе безсърдечието му.
— О, татко! — прошепна съкрушено тя. — Как можа да ми причиниш това!
От очите й бликнаха сълзи, гърлото й болезнено се сви.
Нямаше да се предаде. Нямаше да отстъпи!
Трябваше да прояви твърдост. Предстоеше й да се справи с двама — всъщност с трима врагове, ако лейди Ан беше на страната на баща й и херцога. Сърцето й се сви при мисълта, че любимата й леля също можеше да се окаже предателка.