Затвори вратата на салона и равно рече:
— Чакали сте ме.
През последните двадесет минути Клейтън едва успяваше да се пребори с раздразнението си. Беше принуден да стои в тази тясна мрачна стая като просяк, очакващ благодеяние. Повтаряше си, че предната вечер Уитни беше силно засегната и че днес без съмнение щеше да демонстрира враждебността си към него, да го дразни и да го провокира. Но той щеше да бъде ангелски търпелив.
Щом чу гласа й, се обърна. Уитни стоеше пред него, вдигнала предизвикателно глава, облечена в черна износена рокля, най-вероятно заета от някоя прислужница. На тънкия си кръст беше опасала бяла престилка, а прекрасната й коса беше скрита под тъмно боне.
— Ти ми демонстрира своята гледна точка, Уитни — любезно рече Клейтън. — Сега нека аз да покажа своята. Никога вече не искам да те виждам облечена по този начин!
Уитни трепна при властния му тон.
— Всички в тази къща сме ваши прислужници. А аз съм на най-ниското стъпало в йерархията на слугите, тъй като съм купена, както се купуват робините.
— Не ми говори с такъв тон — предупреди я той. — Аз не съм баща ти.
— Разбира се, че не си. Ти си моят собственик.
Клейтън бързо се озова пред нея. Ядосан, че гневът й към баща й се беше прехвърлил върху него, той я сграбчи за раменете и силно я разтърси.
Но брадичката й си оставаше все така гордо вдигната и Клейтън почувства, че гневът му се изпарява. В очите й напираха сълзи от болката, която й беше причинил. Лицето й беше бледо, имаше тъмни сенки под очите.
Той се приведе над нея и тихо попита:
— Нима само мисълта, че би могла да бъдеш моя жена, е в състояние да те направи толкова нещастна, малка моя?
Неочакваната нежност, която той прояви, я свари неподготвена. Не знаеше какво да отговори. Мислеше си, че изглежда предизвикателна, хладна… но не и нещастна, слаба, безпомощна. От друга страна, не можеше просто да отвърне: „Не, идеята не ме кара да се чувствам нещастна.“
— Искам да излезем навън — каза Клейтън.
Не я помоли, просто го заяви, ядосано си помисли Уитни, докато го следваше.
Тръгнаха към изкуственото езеро в центъра на градината. Клейтън спря под стария дъб в единия край и каза:
— Надявам се, че поне тук ще бъдем сами.
Беше готова да отвърне, че да остане насаме с него е последното нещо, което иска, но замълча. Страхуваше се, че ако заговори, няма да успее да се овладее.
Клейтън свали сакото си и го постла на тревата под дървото.
— Мисля, че ще е по-добре да седнем.
— Аз предпочитам да остана права — хладно отвърна Уитни.
— Седни!
Тя се подчини, но не седна върху сакото му, а направо на тревата, подвила крака под себе си.
— Знаеш ли, че си права — сухо отбеляза Клейтън. — По-добре да изцапаш тази дрипа, отколкото едно от любимите ми сака.
Той взе сакото и го метна на раменете й, после приседна до нея.
— Не ми е студено — заяви Уитни.
— Отлично. В такъв случай можем да те отървем и от това ужасно боне на главата ти. — Клейтън свали бонето и тя почувства как страните й пламват от гняв.
— Ти си груб, непоносим… — започна, но спря и здраво стисна устни, забелязвайки присмехулните искрици в погледа му.
— Продължавай — подкани я херцогът. — Доколкото си спомням, спря на „непоносим“.
Идеше й да го удари през устата, за да изтрие самодоволната му усмивка.
— Иска ми се да можех да намеря най-точните думи, с които да изразя колко са силни презрението и омразата, които изпитвам към теб.
— Сигурен съм, че ще продължиш с опитите, докато най-накрая успееш — отбеляза той.
— Знаеш ли, че те намразих още в първия миг, когато те срещнах на бала с маски? Държа да ти кажа, че това чувство нарастваше при всяка следваща среща.
Клейтън замълча, после замислено рече:
— Много ми е неприятно да чуя това, защото аз от своя страна те смятам за най-красивото и привлекателно същество, което Бог някога е създавал.
Нежността в гласа му така я озадачи, че тя се взря внимателно в лицето му.
— Когато те вземах в прегръдките си — продължи Клейтън, — ти не показваше омразата, която твърдиш, че изпитваш към мен. Всъщност на мен ми се струваше, че близостта ни ти харесва.
— Никога не съм търсела твоето внимание! Всъщност винаги съм намирала ласките ти за… притеснителни.
— Онези моменти притесняваха и мен, малка моя — призна неочаквано той и погали страната й.
— Но въпреки това продължи да настояваш, макар че аз възразявах! Дори и сега, в този момент само дебнеш за поредната възможност да се нахвърлиш върху мен!