— Права си — призна Клейтън и тихо се засмя. — Привлечен съм от теб като пеперуда от пламъка. Както и ти си привлечена от мен.
Стори й се, че ще избухне.
— Защо ти, самодоволен кучи…
Той с усмивка сложи пръст на устните й.
— Съжалявам, че ще ти отнема възможността да ме възнаградиш с поредния цветист епитет, но трябва да ти кажа, че притежавам документи, които не поставят под съмнение произхода ми.
Уитни бързо стана и рече:
— Ако не възразяваш, ще се оттегля. Изморена съм. Връщам се в къщата. Не мога да проумея какво е смешното в цялата тази история. Баща ми ме е продал на някакъв непознат, арогантен, коравосърдечен егоист, който, без да го е грижа за моите чувства…
— Позволи ми да ти помогна при изреждането на провиненията ми. Уитни — намеси се той. — Аз съм толкова коравосърдечен, че спасих баща ти от затвора, плащайки всичките му дългове. И съм голям егоист, задето те гледах на пикника как флиртуваш със Севарин, докато усещах вкуса на устните ти върху своите. И защо го правех? Защото исках да ти дам защитата на своето име, да ти осигуря достойно положение в обществото, да ти предложа спокоен и охолен живот. Наистина ли смяташ, че заради тези си желания заслужавам горчивите ти упреци?
Уитни преглътна и отмести поглед към езерото. Беше объркана и нещастна.
— Аз… Аз не зная какво заслужаваш.
— Тогава аз ще ти кажа — спокойно рече той. — Не заслужавам нищо, освен да бъда пощаден от упреци, провокирани от пиянските брътвежи на баща ти от снощи. Засега това е всичко, за което ще те помоля.
За неин ужас по страните й потекоха сълзи. Тя ги изтри с длан и с разтреперан глас обясни:
— Просто съм изтощена. Не спах добре миналата нощ.
— Нито пък аз — с разбиране отвърна Клейтън и тръгна с нея към къщата. Можем да пояздим утре сутринта, но за да не даваме повод за клюки сред гостите ви, ще е най-добре да се срещнем долу, при конюшните. В десет.
Уитни се качи в стаята си и съблече раздърпаната рокля. Беше едва два часът, а се чувстваше уморена. Потръпна при мисълта, че ще трябва да слезе в салона, където се бяха събрали роднините й, да се усмихва и да любезничи. А ако дори един човек споменеше името на херцог Клеймор, това щеше да я доведе до истерия.
Леглото сякаш я теглеше. Една кратка следобедна дрямка би й се отразила добре, помисли си Уитни. Щеше да възвърне способността си да разсъждава трезво.
Пъхна се под завивките и затвори очи.
Когато се събуди, луната беше изплувала на тъмното кадифено небе. Уитни се надяваше отново да заспи, преди мъчителните мисли да я завладеят.
18.
Когато на следващата сутрин пристигна при конюшните, Клейтън вече беше там. Очакваше я до дървената ограда, а Томас беше до него. Очевидно старият коняр му разказваше нещо весело, защото херцогът се заливаше от смях.
Не отвърна на поздрава му, нито го погледна, когато Клейтън кимна с глава към Хан и каза:
— Конят ти е готов.
Двамата поеха в тръс. Ездата оказа благотворно влияние върху Уитни. Чувстваше, че жизнеността й се връща след двудневното униние, което беше изцедило силите й.
Навлязоха в гората. Клейтън спря коня си до потока, скочи на земята и й помогна да слезе от Хан.
— Ездата ти се отразява добре — отбеляза той, оглеждайки зачервените й страни.
Опитваше се да разчупи леда. Мълчаливостта не беше сред добродетелите й, но въпреки това Уитни не можеше да превъзмогне нежеланието си да обсъжда каквото и да е с този лицемерен злодей.
— Наистина се чувствам по-добре — измърмори накрая тя. — Обожавам да яздя.
— Аз пък обожавам да те гледам как яздиш — галантно отвърна Клейтън. — Без съмнение ти си най-изкусната ездачка, която някога съм виждал.
— Благодаря — отвърна Уитни.
Погледът й тревожно съзря старото дърво, с което бяха свързани най-мъчителните й спомени. Там, точно на онова място, където клоните хвърляха плътната си сянка, тя беше лежала в прегръдките на херцога в деня на пикника. А Клейтън се беше насочил именно натам и вече постилаше сакото си върху тревата.
— Ако не възразяваш, предпочитам да остана права — бързо рече тя.
Пристъпи напред и се облегна на дебелия ствол.
Клейтън кимна, но не отмести поглед от нея.
За пръв път тя осъзна, че този човек е нейният бъдещ съпруг! Но не за дълго, побърза да се успокои тя. Само докато Пол се върнеше. Тогава с негова помощ щеше да осъществи плана си и да се отърве от натрапника. Засега трябваше да стиска зъби и да внимава да не пропусне и най-малката възможност да го уязви и да го отблъсне.