— Престани да ми напомняш какво се случи през онзи злополучен ден! Искам да забравя!
— Бих направил всичко за теб, малка моя, но не и това. Никога няма да ти позволя да забравиш какво изпитваше тогава. Искай каквото и да е друго и ще го имаш!
— Да поискам каквото и да е от теб? И ако го направя, ти ще ми го дадеш? Добре тогава — не искам да се омъжа за теб! Развали споразумението с баща ми!
— Страхувам се, че няма да стане — невъзмутимо отвърна Клейтън.
— Тогава поне не ме обиждай с преструвките си, че те интересува какво искам — горчиво рече тя. — Не желая да се омъжа за теб, но ти нямаш намерение да ме оставиш на мира. Не искам да бъда твоя жена, но въпреки това ти ще ме завлечеш насила до олтара.
— Ако имах намерение да те завлека насила до олтара, щях да наредя да те откарат директно у дома, облечена в булчинска рокля. Но истината е, че нямам нужда постелята ми да се споделя от някоя хладна, враждебно настроена към мен жена.
Облекчението, което изпита, беше толкова голямо, че Уитни предпочете да не обръща внимание на намека за леглото.
— Мили Боже! Защо не си ми ги казвал досега? Ако наистина си убеден в това, което казваш, то няма смисъл да продължаваш да си губиш времето с мен!
— Моля?
— Аз ще бъда най-хладната жена на този свят, ако стана твоя съпруга.
— Заплашваш ли ме? — вдигна вежди той. Уитни поклати глава и се усмихна:
— Разбира се, че не. Само се опитвам да ти обясня, че чувствата ми към теб никога няма да се променят.
— Толкова ли си сигурна?
— Напълно — щастливо отвърна тя.
— В такъв случай няма защо да отлагаме повече сватбата ни, нали?
— Какво? — Не можеше да повярва на ушите си. — Но нали каза, че не би се оженил за мен, ако не съм страстна и любвеобилна?
— Казах, че не бих искал — поправи я Клейтън. — А не че няма да го направя.
Той галантно се поклони и решително тръгна към коня си, оставяйки я да тръпне от ужас, че първото нещо, което херцогът ще направи при завръщането си у дома, ще бъде да се разпореди за подготовка на сватбата.
Без съмнение вече си беше извадил специално разрешение и сега трябваше само да се обади на свещеника! Умът й трескаво затърси начин за измъкване от тази ситуация.
Имаше едно единствено решение на въпроса, макар и обидно за нея. Тя протегна ръка и го задържа за ръкава.
— Беше ми казал, че мога да поискам всичко от теб — умолително започна Уитни. — И че ти ще го изпълниш, стига да е в твоята власт.
— Стига да е в моята власт и да не противоречи на здравия разум — хладно уточни Клейтън.
— Тогава ще ми дадеш ли време? Имам нужда от време, за да преодолея ужасното усещане, че съм пионка в играта на шах, която двамата с баща ми разигравате. Искам да свикна с мисълта, че ще се омъжа за теб.
— Ще ти дам време — равно произнесе той. — Стига да го оползотвориш пълноценно.
— О, не се съмнявай в това! — излъга тя с лекота. — И още нещо: искам самоличността ти и новината за нашия годеж да останат в тайна още известно време.
— Защо?
Защото Клейтън щеше да побеснее от яд, когато следващата седмица научеше новината, че двамата с Пол са избягали и тайно са се венчали, но позорът и обидата за него щяха да бъдат още по-големи, ако всички в околността предварително разберяха за годежа им. Уитни не желаеше да си и помисля какво щеше да е желанието му за мъст при подобни обстоятелства.
— Защото всички ще започнат да говорят само за това, да гадаят как сме се запознали и прочее… Ще се чувствам още по-потисната от сега.
— Добре. Ще го запазим в тайна — съгласи се той. Помогна й да се качи на коня и сам яхна своя.
— Съгласих се да ти дам време, защото ми обеща, че ще се опиташ да свикнеш с мисълта за нашия брак — неочаквано рече Клейтън, — но само да разбера, че смяташ да използваш отпуснатото време за други цели, ще те накарам да съжаляваш.
— Свърши ли? — насили се да си придаде спокоен вид тя.
— Засега — въздъхна Клейтън. — Утре ще говорим повече по този въпрос.
Уитни прекара следобеда с роднините си. Сега, когато цялото й бъдеще висеше на косъм, тя трябваше да положи огромни усилия да се усмихва и да разговаря с всичките тези хора, както и да избягва старателно многозначителните погледи, отправяни от баща й.
При първа възможност успя да се измъкне и да се скрие в тишината на стаята си.
По-късно същата вечер лейди Ан отиде да види племенницата си. Уитни, която нямаше търпение да поговори с леля си и да сподели с нея преживяното, скочи развълнувано от канапето, щом лейди Гилбърт влезе.
— Лельо, този безочлив тиранин има намерение да ме принуди да се омъжа за него! — извика възмутено.