Когато господата приключиха с пурите и напитките си, те се присъединиха към дамите. Уитни забеляза, че братовчед й Кътбърт се насочва към нея, и потръпна от погнуса. Кътбърт беше надут, плешив и отблъскващ. Тя бързо стана от мястото си, извини се на събеседничките си и излезе от салона.
Реши да се отбие в библиотеката и да си избере някоя книга, но не намери нищо, което да привлече вниманието й.
После внезапно й хрумна, че би могла да се скрие в кабинета на баща си и да си нареди пасианс. Влезе в уютната стая, седна в креслото до камината и разбърка картите. Чу, че вратата се отваря.
— Какво има, Сюъл? — попита, без да се обръща. Никой друг освен икономът нямаше обичая да влиза тук.
— Не е Сюъл, братовчедке — разнесе се бодър глас зад гърба й. — Това съм аз, Кътбърт. — Той се присламчи до нея и впи поглед в деколтето й. — Какво правите, братовчедке Уитни?
— Редя пасианс — хладно отвърна тя. — В това занимание може да участва само един човек.
— Никога не съм редил пасианси, но се надявам вие да ме научите.
Уитни прехапа устни и мълчаливо продължи да реди картите. При всяко нейно движение братовчед й се накланяше заедно с нея, но интересът му бе насочен не към пасианса, а към деколтето й.
— Ще престанете ли да ме зяпате! — не издържа по едно време тя и скочи от мястото си.
— Да — отвърна той, неочаквано я хвана за ръцете и я придърпа към себе си. — Ще трябва да престана.
— Кътбърт — гневно изсъска тя, — давам ти точно три секунди, за да си махнеш ръцете от мен, иначе така ще се развикам, че ще събера цялата къща!
Кътбърт неохотно се подчини, но щом я пусна, падна на колене и сложи ръка на сърцето си.
— Скъпа братовчедке — развълнувано започна той, — трябва да ви кажа онова, което ми е на сърцето и в ума…
— Знам какво ти е в ума! — прекъсна го рязко Уитни. — От часове дебнеш да останеш насаме с мен. Ставай.
— Трябва да кажа това, което ме вълнува — повиши глас Кътбърт, а пръстите му се вкопчиха в роклята й. Уитни с досада издърпа полите си, почти убедена, че намерението на братовчед й всъщност е да надникне под тях.
— Възхищавам ви се — продължи възвишено той. — Ценя високо…
Внезапно Кътбърт замлъкна.
— Искрено се надявам, че не прекъсвам някое любовно обяснение — разнесе се плътен глас и Клейтън се приближи към Уитни, без да откъсва очи от коленичилия на пода Кътбърт.
Той се изправи и със заекване обясни:
— Братовчедка ми тъкмо ми показваше как се реди пасианс.
— След като вече сте видели как става, вървете да се упражнявате — властно нареди Клейтън и направи жест към вратата.
Кътбърт сви юмруци, поколеба се, но видът на другия мъж му подсказа, че ще е по-добре да се подчини.
Когато досадникът излезе, Уитни се обърна към Клейтън.
— Благодаря — топло изрече тя. — Аз…
— Би трябвало да ти извия врата! — грубо я прекъсна той.
Девойката със закъснение осъзна, че не беше нормално да стои толкова дълго време права, при положение че коляното й я боли.
— Позволете ми да ви поднеса поздравленията си, мадам — саркастично рече Клейтън. — Само в рамките на дванадесет часа успяхте да спечелите Уитиком на своя страна и да видите Кътбърт в краката си.
Уитни се втренчи в него. Въпреки че гласът му режеше като бръснач, той се усмихваше. А тя се страхуваше, че Клейтън ще побеснее от гняв, когато разкрие измамата.
— Ах, ти, дявол такъв! — прошепна тя.
— Аз също трудно бих те окачествил като ангел! — пошегува се той.
Уитни се вгледа в красивия тъмнокос мъж, застанал пред нея. През целия ден се беше опитвала да се пребори с ужаса от неизбежната среща с него, а се оказваше, че няма нищо страшно. Той не се нахвърли с упреци върху нея, беше предпочел да погледне на случката откъм веселата й страна. Тя прошепна:
— Този ден беше най-ужасният в живота ми!
— Може би защото ти липсвах — иронично подхвърли Клейтън.
— Да си ми липсвал ли? — Уитни звънко се засмя. — С най-голямо удоволствие бих те убила, за да се отърва от теб!
— Тогава духът ми вечно ще те преследва — заплаши я шеговито той.
— Това е единствената причина, поради която все още не съм се опитала да го направя.
Внезапно смехът й премина в ридания.
Клейтън нежно я прегърна и тя се отпусна успокоена в ръцете на човека, виновен за всичките й страдания. Дори когато сълзите й пресъхнаха, не се отдръпна от него, а остана така, заровила лице в силните му гърди.