Като например?
— Като това, че въпросният Севарин упорито ухажвал госпожицата и цялата околност очаквала в най-скоро време обявяването на годежа им. Всъщност някои от местните клюкари смятат, че годежът е вече факт, но се държи в тайна, а двамата са невероятно щастливи.
— Да ви кажа честно, не ме интересува! — раздразнено отвърна Клейтън.
— За клюките или за Пол Севарин? — изпитателно го погледна доктор Уитиком. — Или за момичето? — Той не отвърна, затова Хю се наклони напред и попита направо: — Влюбен ли сте или не в тази млада жена?
— Възнамерявам да се оженя за нея — процеди ледено Клейтън. — Какво повече бих могъл да кажа?
Той стана, пожела на госта си лека нощ и излезе от стаята, оставяйки объркания доктор Уитиком. След няколко минути обаче лекарят се засмя.
— Бог да му е на помощ! Та той дори не разбира колко е влюбен в нея! А дори и да разбира, никога няма да си признае.
Клейтън хвърли нервно сакото си на близкия стол и се приближи до прозореца. Как беше възможно хората да вярват на глупавите приказки за евентуален годеж между Уитни и Пол Севарин? Вярно, че Клейтън искаше момичето да им натрие носовете, като им покаже, че мъжът, който дълго време я беше отблъсквал, сега е загубил ума си по нея, но не беше допускал, че нещата могат да стигнат толкова далече. Уитни беше сгодена за него и да бъдеше проклет, ако позволеше на някого да мисли нещо друго! Тя не обичаше Севарин, независимо от това какво си внушаваше, просто упорстваше да го спечели, да го отмъкне от ръцете на вечната си съперница Елизабет Аштън.
Уитни не обичаше и него, но Клейтън не се притесняваше от този факт.
Любовта беше просто абсурдно чувство. Беше изненадан, че Хю Уитиком спомена тази дума пред него. Хората от висшите кръгове не използваха тази дума дори когато ставаше въпрос за съпрузите им. В най-добрия случай говореха за привързаност или нежни чувства.
Да, любовта беше глупава емоция, която нямаше място в неговия живот.
Гневът му отслабна, когато си спомни няколкото часа, карани с Уитни. Тя започваше да се нуждае от него, да търси успокоение в прегръдките му и дори беше признала, е донякъде е привързана към него. Единственото, което стоеше между двамата, беше сянката на Пол Севарин, която напоследък сякаш беше почнала да избледнява. Освен това тя беше обидена от начина, по който онзи глупак баща й беше съобщил новината за годежа й с Клейтън. Заради Мартин Стоун Клейтън беше загубил привилегията да ухажва и спечели сърцето на Уитни. Вярно, че напредваше бавно и мъчително, но затова пък всяка извоювана победа беше изключително сладка.
Все по-трудно му беше да потиска желанието си към нея. Тъкмо когато си кажеше, че тя ще бъде принудена да свикне с него и да го приеме, след като двамата се оженят, Уитни го поглеждаше с огромните си зелени очи и мисълта, че може да я принуди да застане с него пред олтара, започваше да му се струва отблъскваща.
Нито за миг не се съмняваше, че тя ще стане негова жена независимо от желанието й. Но ако Уитни бъдеше накарана насила да го приеме за свой съпруг, то битката помежду им щеше да се прехвърли в леглото.
20.
Утрото беше чудесно. Есента, този най-прекрасен от всички сезони я приветстваше със златни, червени и кехлибарени тонове и танца на падащи листа.
Уитни с неохота се откъсна от прозореца и започна да се облича.
Опитваше се да не мисли за Пол и за натрапения годеж с Клейтън. Вечерта щеше да има достатъчно време да размишлява върху неустановеното си положение, но засега щеше да се наслаждава на приятната слънчева топлина и красотата на настъпващия ден.
В единадесет и пет един слуга почука на вратата и я уведоми, че господин Уестланд вече я очаква на долния етаж. Уитни нетърпеливо се спусна към него.
— Здравей! — извика тя. — Денят е прекрасен, нали?
Клейтън взе дланите й в своите и се вгледа в светналото й от радост лице.
— Усмивката ти е толкова лъчезарна! — отбеляза той.
За пръв път Клейтън казваше нещо, отнасящо се до външния й вид, и въпреки че комплиментът не беше дори и наполовина толкова цветист, колкото комплиментите на изтънчените френски господа, Уитни почувства, че страните й пламват.
— Закъсня — рече тя, тъй като не можа да се сети за нищо друго. — Пет минути обикалях из стаята си, докато най-сетне ми съобщиха, че си пристигнал.
Клейтън не каза нищо, само ръцете му по-здраво стиснаха дланите й и сивите му очи се впиха хипнотизиращо в нейните. Уитни притаи дъх, едновременно притеснена и приятно развълнувана. По всичко личеше, че Клейтън се кани да я целуне.
— Напротив, подранил съм — рече той. — Но няма значение. Сега, като знам с какво нетърпение си ме очаквала, ще се постарая винаги да идвам по-рано от уговореното.