Помогна й да се настани в каретата и когато потеглиха, Уитни се загледа през прозореца. Бели пухкави облачета плуваха по лазурното небе. Клейтън беше до нея и тя крадешком огледа перфектното му облекло.
— Ако дрехите ми не ти харесват, можем да отидем у нас, за да ми кажеш в какво предпочиташ да ме видиш облечен — подхвърли той.
Уитни рязко извърна глава. Първата й реакция беше да му каже, че изобщо не я е грижа за външния му вид. Вместо това — за своя и за негова най-голяма изненада — тя срамежливо изрече:
— Мислех си, че изглеждаш невероятно!
Клейтън недоверчиво я изгледа, но тя не отмести очи. Когато конете поеха на юг, Уитни се стресна не на шега.
— Къде отиваме? — попита, обзета от паника
— В селото, като за начало.
— Аз… Аз нямам нужда да ходя до селото — заекна тя.
— Но аз — да.
Уитни отпусна отчаяно глава назад и затвори очи. Щяха да ги видят заедно и в това тихо малко селце, където обикновено нищо не се случваше, и появата им щеше да даде повод за клюки. Всички, с изключение на мъжа до нея, очакваха обявяването на годежа й с Пол. Представи си какво ще стане, ако на път за дома любимият й се отбие в селото и чуе поукрасеното описание на местните жители за днешната случка.
Каретата затрополи по моста, после по една тясна калдъръмена уличка и накрая спря пред аптеката. Уитни едва сдържа вика си. Аптекарят беше най-големият клюкар в цялата околност!
Клейтън мина от нейната страна, за да й помогне да слезе, но Уитни побърза да каже:
— Предпочитам да те изчакам тук, ако не възразяваш.
Гласът му прозвуча любезно, но твърдо:
— Много бих искал да ме придружиш вътре.
Тонът му прогони приятната атмосфера, царяща само до преди миг в каретата.
— За твое най-голямо съжаление не смятам да го направя — предизвикателно отвърна Уитни.
Най-неочаквано Клейтън посегна към нея, хвана я за кръста и я свали долу. Тя дори не успя да реагира, а сега, когато вече беше на открито, не смееше да рискува да вика и да се съпротивлява. Така само щеше да даде повод за клюки.
— Да не би да държиш всички да забележат, че сме заедно? — прошепна злобно тя.
— Разбира се — спокойно отвърна Клейтън. Любопитният господин Олдънбъри вече надничаше през прозорчето на аптеката. Нямаше връщане назад. Когато влязоха вътре, аптекарят просто се разтопи от любезност, но очите му не се откъсваха от ръката на Клейтън, свойски подхванала госпожица Стоун за лакътя.
— Как е господин Пол? — обърна се към младата жена той.
— Надявам се да се върне след пет дни — отвърна Уитни, питайки се какви ли щеше да ги изприказва този дребосък в мига, в който зърнеше Пол.
Клейтън помоли за шишенце валериан и аптекарят любезно го подаде на Уитни.
— Капките са за господин Уестланд, господин Олдънбъри — махна презрително с ръка тя. — Страхувам се, че напоследък господинът страда от главоболие и депресия.
Херцогът широко се усмихна.
— Наистина е така — потвърди той и прегърна Уитни през раменете. — И твърдо съм решил да продължа да „страдам“. — Той намигна съучастнически на аптекаря. — Заради тези свои страдания получавам особено внимание от страна на тази моя прекрасна съседка.
— Глупости! — избухна момичето.
Клейтън отново се усмихна и се наведе към аптекаря:
— Не може да се отрече, че притежава характер, нали, господин Олдънбъри?
Аптекарят с важен вид заяви, че господин Уестланд, разбира се, е прав и че госпожица Стоун винаги си е била такава. И че той също като господин Уестланд предпочита дамите с по-буен темперамент.
Уитни беше наясно с целта на посещението им в аптеката. Този негодник искаше да демонстрира пред всички близостта помежду им и да даде повод на мълвата да се разпространи с мълниеносна скорост из цялата околност.
— Ще съжаляваш за това — процеди през зъби тя, когато двамата се озоваха навън.
— Не мисля — засмя се Клейтън и я поведе към отсрещния тротоар.
В същия миг Елизабет Аштън и Маргарет Меритън излязоха от близкия магазин. Доброто възпитание изискваше да се спрат при тях и да си разменят обичайните любезности. За пръв път Маргарет не поздрави Уитни с някоя злобна забележка. Всъщност тя изобщо не я поздрави. Обърна й пренебрежително гръб и мило се усмихна на Клейтън. Той пое пакетите от ръцете й и й помогна да ги пренесе до каретата си. Маргарет се постара да каже достатъчно високо, за да я чуят другите две девойки:
— Исках да ви попитам дали случайно не забравих слънчобрана си във вашата карета преди два дни?