Ударът беше така неочакван, че дъхът на Уитни секна. Какъв подлец! Вярно, тя не се смяташе за задължена да уважава натрапения й годеж, но с Клейтън беше друго — той по собствено желание се беше обвързал с нея. Негодник! И от всички жени, с които би могъл да си урежда тайни срещи, беше избрал именно Маргарет Меритън! Изпита болка и гняв.
— Маргарет те мрази — прошепна й Елизабет, проследявайки с поглед отдалечаващата се към каретата на Клейтън двойка.
Там господинът започна да се оглежда за забравения слънчобран, но след като не го откри, се подпря небрежно на вратичката и се впусна в приятен разговор с госпожица Меритън.
— Мисля, че те мрази повече заради господин Уестланд, отколкото заради онзи младеж от Париж… Никълъс Дьовил — продължи Елизабет.
При друг случай Уитни щеше да внимава какво говори, но сега не се въздържа и гневно рече:
— Ще бъда страшно задължена на Маргарет, ако ми отмъкне скъпоценния господин Уестланд.
— Мисля, че точно това ще се случи, защото тя е твърдо решена да го спечели! — Тревога премина по хубавото личице на Елизабет.
Уестланд помогна на двете госпожици да се качат в каретите си, после хвана Уитни под ръка, сякаш нищо не се беше случило. Тя вървеше до него, кипнала от гняв.
В края на улицата имаше малка странноприемница. Клейтън се насочи натам. Дъщерята на собственика го поздрави така, сякаш господинът й беше стар познат, и ги поведе към една от масите, разположени на открито.
Раздразнението на Уитни нарасна. Мили, дъщерята на кръчмаря, не сваляше очи от Клейтън и докато ги настаняваше, нарочно се наведе да оправи покривката на масата, за да разкрие прелестите на деколтето си пред него, после тръгна да изпълни поръчката им, съблазнително поклащайки ханш.
— Ако това е обичайното поведение на Мили в присъствието на мъже, родителите й трябва да са вдигнали ръце от нея! — Клейтън развеселено я погледна и дълго сдържаният й гняв се отприщи.
— Ти, разбира се, си дал повод на тази глупачка да си мисли, че е силно желана! — изсъска тя.
— Какво, по дяволите, искаш да кажеш? — попита той.
— Искам да кажа, че имаш известна репутация сред жените — репутация, която очевидно си се постарал да си спечелиш!
— Не и сред кръчмарските дъщери.
— Кажи го на Мили!
В мига, в който приключиха обяда, Уитни отмести стола си и се изправи.
Никой от двамата не наруши потискащото мълчание по обратния път към дома, докато Клейтън не поведе каретата към своята къща вместо към тази на Мартин Стоун. Той спря пред входа и понечи да помогне на Уитни да слезе, но тя се отдръпна назад и рече:
— Ако дори за минута си помислил, че имам намерение да стъпя отново в тази къща заедно с теб, жестоко си се лъгал.
За втори път този ден Клейтън безцеремонно я хвана през кръста и я смъкна на земята с думите:
— Да ми помага Бог! Надявам се, че гърбът ми няма да пострада.
— Моли се, защото ако се обърнеш назад, нищо чудно да попаднеш на някой отчаян баща или опозорен съпруг с нож в ръката. Стига аз да не съм тази, която ще те убие преди тях.
— Нямам никакво намерение да споря с теб — нетърпеливо рече той. — Ако се огледаш наоколо, ще разбереш защо съм те довел тук.
Уитни с досада изпълни съвета му. Неусетно раздразнението отстъпи място на удивлението. Имението сякаш беше преобразено. Храстите и тревата бяха изрядно подрязани, оградата — подновена, а трите прозорчета с мътни стъкла на първия етаж бяха изчезнали, отстъпили място на огромни френски прозорци.
— Защо си похарчил толкова много пари за това място? — попита накрая тя.
— Защото го купих — отвърна Клейтън и я поведе към новия павилион, издигнат в долната част на поляната.
— Купил си го? — Не можеше да повярва на ушите си. Ама че работа — двамата с Пол щяха да си имат чудесен съсед! Нима нямаха край препятствията, които този човек слагаше по пътя към нейното щастие?
— Идеята ми се стори много разумна. Тази земя граничи с твоята и един ден двете имения ще се обединят.
— Грешиш, това имение граничи с твоята земя, не с моята — поправи го грубо тя. — Ти си погасил ипотеката на бащиното ми имение така, както плати и за мен.
Понечи да влезе в павилиона, но Клейтън я хвана за ръката и я извърна към себе си.
— Каретата на Маргарет Меритън се беше повредила и аз й предложих да я откарам у тях, където баща й ми благодари за услугата и любезно ме покани на вечеря. Отхвърлих предложението. Това е цялата истина за разходката ми с Маргарет на лунна светлина.
— Изобщо не ме е грижа какво сте правили двамата с нея — излъга, без дори да се изчерви Уитни.
— Мога да се закълна, че не те е грижа! Та от мига, в който тя ме попита за слънчобрана си, не преставаш да ме нападаш с повод и без повод!