Изведнъж всичко свърши. Клейтън се откъсна от нея, целуна очите и челото й и кротко я прегърна.
— Не помръдвай, малка моя — прошепна той. — Остани близо до мен поне за малко.
Обзе я отчаяние. Как й се искаше да вкуси отново целувката му, да му позволи да я освободи от тъгата, която бавно я обземаше!
Клейтън интуитивно почувства желанието й и се наведе към устните й, но спря.
— Не! — твърдо изрече той.
Отказът му да я целуне при положение, че и на него му се искаше, озадачи Уитни и тя вдигна измъчен поглед към него.
— Ако продължиш да ме гледаш така, рискуваш да бъдеш целуната отново — предупреди я той. — А ако това стане, мисля, че няма да мога да спазя обещанието си да те пусна да си вървиш.
— Защо? — попита тя, но мислеше единствено за това колко силно желае целувката му.
— Защо? — Дъхът му погали лицето й. — Бих бил невероятно щастлив да ти покажа защо…
Разумът й отново се върна и Уитни поклати глава.
— Не. Това само ще направи раздялата ни още по-мъчителна. — Отстъпи назад и насила се усмихна. — Довиждане, ваша светлост — прошепна и му подаде ръка. Клейтън я взе и я обърна с дланта нагоре.
— Нима е нужно да прибягваме до подобни официалности? — усмихна се той и погали дланта й, после я вдигна към устните си и докосна чувствителното място с език.
Уитни бързо отдръпна ръката си и я скри зад гърба си. Дълго не отмести поглед от неговия. Опитваше се да запомни всяка черта от лицето му. Накрая каза:
— Съжалявам, наистина съжалявам, че ти причиних толкова неприятности.
Очите на Клейтън весело блеснаха.
— Надявам се, че ще продължиш да се чувстваш свободна да ми причиняваш подобни неприятности винаги, когато пожелаеш.
— Знаеш, че не това имам предвид.
Искаше да му каже толкова много неща, да му обясни, но той приемаше раздялата им с такова спокойствие! Може би Клейтън не искаше обяснения, нито извинения; може би това беше най-добрият начин двама души да се сбогуват?
— Ще ми липсваш. Наистина — промълви Уитни и гласът й трепна. Отстъпи назад, готова да си тръгне, но внезапно се спря. — За баща ми… — Не можеше да си обясни защо изпитваше съжаление и чувство за вина към жестокия си родител. — Надявам се, че няма да се отнесеш прекалено жестоко с него. Ако проявиш малко търпение, сигурна съм, че ще успее да ти се издължи.
Тъмните вежди на Клейтън се свиха.
— След като се е съгласил да ми даде дъщеря си за жена, смятам, че не ми дължи нищо повече.
Усети наближаваща опасност.
— Но всичко вече е променено. Ти се съгласи да ме освободиш… — промълви объркано тя.
Клейтън се приближи до нея и сложи ръце на раменете й.
— За какво, по дяволите, ми говориш?
— Ти се съгласи да ме оставиш да си отида и…
— Съгласих се да те оставя да си отидеш у дома — отчетливо произнесе той.
— Не! — извика Уитни и поклати глава. — Съгласи се да ме пуснеш да си вървя, да се откажеш от идеята да се жениш за мен.
— Не може да си повярвала на това! Никога не съм имал подобно нещо предвид.
Почувства тежест в гърдите. Трябваше да се досети, че Клейтън не би се отказал толкова лесно. Втренчи се отчаяно в него… и изведнъж почувства, че я обзема странно облекчение. Дори нямаше време да се замисли над новопоявилото се чувство, защото той отново я взе в прегръдките си.
— Никога, дори в моменти на най-голяма слабост не съм и помислял, че мога да те оставя да си отидеш от мен, Уитни. Но дори и така да беше, нима мислиш, че след всичко, което се случи между нас преди малко, отново бих се поколебал? — Той я принуди да го погледне. — Помоли ме за време и аз се съгласих. Използвай го да свикнеш с мисълта нашия брак, защото сватба ще има. Ако предпочиташ да мислиш, че съм те измамил преди малко, твоя работа. Но лично аз не смятам да спазвам обещания, които никога не съм давал.
Констатацията, че няма друг избор, освен да се примири с мисълта, че му принадлежи телом и духом, беше повече, отколкото Уитни можеше да понесе в този момент.
— Тогава спази поне обещанието, което даде — че ще ме оставиш да си вървя у дома — изрече тя, откъсна се от прегръдките му и бавно пое по алеята.
Клейтън я догони и й помогна да се настани в каретата. На тръгване Уитни го измери с хладен поглед:
— Някога хрумвало ли ти е, че не си в състояние да ме принудиш да се омъжа за теб? Дори да ме завлечеш за косата пред олтара, аз пак мога да откажа да произнеса брачната клетва. Толкова е просто.
Клейтън вдигна вежди:
— Ако използваш времето, което ти отпуснах за подобни размишления, не виждам смисъл да чакаме повече, нали?