Погледна през рамо, сякаш търсеше с поглед някого, после внезапно се обърна и тръгна към къщата.
— Къде отиваш? — извика след него тя. Решителността му я разтревожи не на шега.
— Отивам да наредя на личния си слуга да стегне куфарите. Отиваме в Шотландия. Ще избягаме и ще се венчаем тайно.
— Да избягаме?! — Не можеше да повярва на ушите си. — Няма… Няма да посмееш. Злите езици няма да спрат да обсъждат, клюките ще…
Клейтън с безразличие сви рамене:
— Трябва отдавна да ти е станало ясно, че клюките изобщо не ме притесняват. Но тъй като очевидно притесняват теб, предлагам ти да обмислиш възможностите, които имаш. Щом се озовем в Шотландия, ти можеш да откажеш да произнесеш брачната клетва, но ако го сториш, ще се върнем тук неженени след няколкодневно отсъствие, което ще доведе до скандал и твоето компрометиране. Или пък можем да се оженим в Лондон и сватбата ни ще бъде такава, каквато заслужава всяка бъдеща херцогиня. Е, кое предпочиташ?
Нима имаше избор? Да избяга с него беше достатъчно скандално, но ако се върнеше неомъжена след това, щеше да бъде отритната от обществото. И Пол щеше да я презре.
— Предпочитам сватбата! — изсъска тя и гневно се облегна назад. Опита се да се успокои с мисълта, че има още една възможност — да избяга и да се омъжи тайно за Пол. Това отново щеше да предизвика критиките и одумванията на местните хора, но поне щеше да бъде съпруга на Пол.
— Уитни, поне веднъж забрави за тази твоя идея-фикс да се омъжиш за Севарин и се вслушай в сърцето си. Ако не беше толкова упорита, отдавна щеше да го направиш.
Уитни преглътна резкия отговор, за да не прави сцени пред кочияша, но думите му не излизаха от главата й по пътя към дома. Мислеше за това не защото той я беше упрекнал, че отказва да погледне истината в очите, а защото напоследък сама не разбираше какво става с нея.
Как беше възможно да откликва на ласките на Клейтън с такова желание, при положение че се канеше да се омъжи за Пол? Защо изпита такава болка, щом осъзна, че е наранила дълбоко херцога? Защо сякаш всичко около нея се срина, когато за миг повярва, че наистина му казва „сбогом“? Дали защото помежду им беше разцъфнало прекрасно приятелство?
Приятелство, горчиво повтори тя. Клейтън не й беше приятел. Той се интересуваше само от себе си и от собствените си желания, а по някаква необяснима причина тя се беше оказала обект на неговите желания. Отказваше да повярва, че тя обича Пол, просто защото не го устройваше.
Но Пол трябваше да стане неин съпруг — от години беше определила едно кътче в сърцето си единствено за него.
Пол. Мислите й се насочиха към любимия и към предателството, което беше извършила спрямо него. Беше се държала направо скандално. Беше позволила на Клейтън я гали, да я целува. Беше му позволила ли? О, не! Сама го беше целувала, беше се притискала към тялото му и беше потръпвала от страст, когато устните му се впиваха в нейните.
Същата вечер, докато лежеше в леглото си и се взираше в балдахина, се почувства много нещастна. Измъчваше се от чувство за вина, като си спомняше плановете, които двамата с Пол бяха правили в няколкото дни след предложението за женитба. Той смяташе да реконструира голямата спалня в западното крило на къщата си, защото тази стая беше по-близо до детската. Уитни се беше изчервила до корените на косите си, когато беше споменал за бъдещите им деца, но с радост се беше присъединила към фантазиите му.
А ето че го беше предала. Беше спечелила любовта му и я беше захвърлила в ръцете на Клейтън Уестморланд. Не беше достойна за Пол. Мили Боже, та тя не беше достойна дори и за Клейтън! Нима след като беше отвръщала така страстно на целувките му, не кроеше планове да се омъжи за друг?
Зазоряваше се, когато крайното решение бе взето. Клейтън никога нямаше да отстъпи и да развали брачния договор, затова двамата с Пол трябваше да избягат и да се венчаят тайно в деня на неговото завръщане. Пол я обичаше и й вярваше. Разчиташе на нея. Срамът от тайната женитба щеше да бъде нейното наказание заради недостойното й поведение в отсъствието на мъжа на живота й. Щеше да докаже, че е достойна за обич и уважение. Щеше да се превърне в най-любящата, най-примерната и най-добрата съпруга на земята.
Вземането на решение би трябвало да я накара да се почувства по-добре, обаче когато се събуди, беше съсипана. Уитни с мъка се надигна от леглото си и като масажираше с пръсти слепоочията си, за да прогони пронизващата болка в главата си, позвъни на Клариса. На закуска изглеждаше бледа и разсеяна. Едва успя да се усмихне вяло на леля си и напълно пренебрегна баща си. За нещастие Мартин Стоун беше решил, че няма да се остави да бъде пренебрегван повече.