— Искам всичко, което знаеш за Сидар Хаус и хората, дето живеят там.
— Лесна работа. Нищо не знам. Нито съм влизал, нито съм виждал дъртата.
— Хайде, Хъджис, та ти си професионалист, почти колега. В продължение на месеци си чакал отвън в колата, докато Рут свърши работата вътре. Не забравяй, че си бил неин шофьор и през ваканциите си я разхождал всеки ден, грижейки се за приятното й прекарване. Как ще знае дали си там, ако ти не би могъл да й сигнализираш? Изобщо не ми ги разправяй такива. Стоял си достатъчно близо и си можел да видиш всеки, който влиза или излиза от къщата.
— Е, виждах от време на време разни хора, ама с какво ще ви помогне това, като не знам кои са?
— Наблюдавал ли си някога къщата откъм задната страна?
По лицето на Хъджис съвсем ясно се изписа вътрешна борба. Отвори уста да каже нещо, после се отказа.
— Може би — реши се той накрая.
— От кое място?
— Ако си правите сметката нещо да ме преметнете, искам адвокат.
— Не си в положение да се пазариш — напомни Чарли нетърпеливо. — Къде я чакаше? Извън парка или вътре?
— Повечето пъти паркирах в комплекса до парка. Рут смяташе, че е по-безопасно. Там живеят разни юпита7, чиито жени мрат да бачкат наравно с мъжете си, затова през целия ден няма почти никого — обясни Хъджис. — Има едно незастроено място, през което лесно се стига до живия плет. Като го прескочиш, е удобно за наблюдение, защото дърветата те скриват.
Инспекторът извади от куфарчето си военна топографска карта.
— Това ли е землището на Сидар Хаус? — почука той с пръст по нея.
— Може би — подсмръкна Хъджис. Рут казваше, че преди цялата земя била на имението, но бабето продало една част за сухо. Един Господ знае защо не е коснала и останалото. Сигурно й се е искало да се перчи с огромния си парк… а хората живеят на улицата. Стисната дърта кучка! — разпали се той. — Не й стигат всичките и лайнени пари, ами иска и никой да не може да надникне в къщата й. Вярно ли е, че е оставила цял тон мангизи на лекарката си, или Рут просто ме е занасяла?
Чарли го погледна презрително.
— Не е твоя работа, приятел, но от мен да мине, ще ти кажа. Рут не получи нито стотинка точно заради това, което си я карал да прави. Бабата много се разсърдила, като разбрала, че внучката й я краде. И пак като на приятел ще ти кажа, че преди това е имала намерение да й остави цялата къща.
Хъджис се беше овладял.
— Да не е бързала да си вдига краката. Кой й е виновен — рече той спокойно. Чарли се втренчи в картата, борейки се с желанието си да го удари.
— Виждал ли си някого да влиза през задната врата?
— Чистачката често премиташе пред вратата. От време на време отзад се размотаваше и съседката, а деденцето се припичаше в неговия си вътрешен двор.
— Говоря за външни. Хора, които не си очаквал да видиш.
— Никого не съм виждал — той забележимо наблегна на думата.
— Тогава да си чувал?
— Може и да съм.
— На кое място се намираше? Какво чу?
— Един ден мисис Гилеспи беше излязла с колата. Реших да хвърля едно око през прозорците, да видя какво има вътре.
— Рут беше ли с теб?
— Не. Беше на училище.
— Отказала е да участва този път и ти си решил лично да проучиш какво си струва да се задигне. Нещо като предварително разузнаване.
Хъджис не отговори.
— Добре, какво се случи после?
— Чух, че бабата се приближава по пътеката, и се мушнах зад бункера за въглища, до кухненската врата.
— Продължавай.
— Не беше тя. Беше някакво копеле, което душеше наоколо също като мен.
— Мъж? Жена?
— Възрастен мъж. Почука на задната врата, почака малко и после влезе с ключ — Хъджис направи невинна физиономия, — а аз офейках — той забеляза грейналото лице на Джонс. — Това ли ви трябваше?
— Може би. В ръка ли носеше ключа?
— Нали ви казах, че изобщо не съм се подавал. Не го видях.
— А какво чу?
— Чух като почука.
— Нещо друго?
— Шум от преместване на камък след почукването.
„Саксията!“
— Откъде знаеш, че е бил мъж, след като не си поглеждал?
— Той извика: „Джени, Рут, Матилда! Тук ли сте?“ Беше си мъж, няма грешка.
— Опиши гласа му.
— Как да го опиша?
— Стар? Млад? Силен? Слаб? Трезвен? Хайде спомни си, приятел. Какво впечатление ти направи?
— Нали ви казах — разбрах, че е стар. Затова си помислих, че нейният може да се е върнал. Едва ходеше и беше много запъхтян, сякаш имаше проблеми с дробовете — той се замисли за момент. — Може пък да е бил фиркан. Много трудно му се разбираше.
— Ти върна ли се по-късно?
— Не — поклати глава Хъджис. — Мушнах се през оградата и си отидох при колата.