— Какъв беше въпросът ви? Защо Матилда ми е позирала с Укротителя на главата? — Отново погледна портрета. — Защото твърдеше, че той изразява самата сърцевина на личността й. Беше права. Предполагам, че най-краткият начин да бъде характеризирана е: била е малтретирана камо малка, като от един момент нататък прилаганото срещу нея насилие е започнало да действа и в двете посоки — той леко се усмихна. — Това вероятно е естественият ход на нещата. Насилието в детството й я е направило неспособна да чувства или да проявява любов в по-зряла възраст и затова е тръгнала по единствения възможен път — самата тя се е превърнала в насилник. Символ на това едновременно активно и пасивно насилие е Укротителят. Слагали са го на нея, а тя е мъчила с него дъщеря си — той хвърли поглед към Сара. — Иронията е там, че същият този Укротител е бил и символ на любовта й, или по-точно на онези редки, лишени от омраза моменти, които в живота на Матилда заместваха обичта. Тя наричаше Сара свой Укротител, което в нейната уста беше нежно обръщение. Твърдеше, че жена ми е единственият човек, който е подходил към нея без предубеждение, и я е възприемал такава, каквато е — той се усмихна, доколкото можа добродушно. — Опитвах се да й обясня, че това едва ли е нещо, което би трябвало да я радва, защото Сара може да има много недостатъци, но най-големият от тях според мен е наивната й готовност да възприема всеки така, както той се вижда. Матилда обаче не даваше дума да се издума срещу любимката й. Ето това е всичко, което знам по въпроса — завърши той простичко.
За себе си сержант Купър реши обаче, че Джак Блейкни е последният човек, когото би нарекъл простодушен или наивен. Той явно играеше тази роля по някакви известни само нему и едва ли безхитростни причини.
— Много ми помогнахте, сър. Аз не познавах лично мисис Гилеспи и затова държа да разбера що за човек е била. Смятате ли, че е от хората, които биха посегнали на живота си?
— Без никакво съмнение. Би могла да го направи дори с кухненския нож. Матилда изпитваше еднакво удоволствие, когато героят напуска сцената и когато се появява на нея. Може би дори повече й харесваше първото. Ако можеше да ви види в този момент кака си блъскаме главите над завещанието й, би се поздравила сама с най-голямо удоволствие. Докато беше жива, злословеха за нея, защото беше наистина проклета, но то е нищо в сравнение с приказките, които се изприказваха по неин адрес след смъртта й. Това също много би я зарадвало и ако можеше, не би пропуснала нито миг от забавлението.
Купър се обърна към Сара.
— Съгласна ли сте, доктор Блейкни?
— Има някаква странна логика наистина. Тя беше точно такава. — Сара се замисли за секунда-две. — Но не вярваше в задгробния живот, а само в „преобразуването на червеите“, което за нея означаваше, че всички сме канибали.
Сара забеляза изписаното по лицето на Купър отвращение и с удоволствие даде следния пример:
— Човекът умира и го изяждат червеите; птиците изяждат червеите; котките изяждат птиците и наторяват с изпражненията си растенията, някои от които ние ядем. Или всяко друго преобразуване, което си харесате — усмихна се тя отново. — Извинете, но виждането на Матилда за смъртта беше точно такова. Затова мисля, че не би пропуснали последното си най-голямо излизане, забележете, не на, а от сцената. Вярвам, че би го удължила колкото е възможно, каквото и да й струва, и докато напуска сцената, щеше да накара колкото може повече хора да се гърчат. Вземете например видеозаписа. Защо е искала да има музика и сценични ефекти, ако целта е била само да бъде показан след смъртта й? Искала е да го гледа самата тя, а ако някой влезе неочаквано, докато гледа — толкова по-добре. Смятала е да го използва като тояга, с която да налага Джоана и Рут. Не съм ли права, Джак?
— Сигурно. Ти все излизаш права — каза той напълно сериозно. — За какъв видеозапис говорите?
Сара Беше забравила, че той не го е гледал.
— Посмъртното послание на Матилда към семейството й — обясни тя. — Сигурна съм, че би ти харесало. Матилда приличаше на Крюела3 Девил от „Сто и един далматинци“. Фонът бяха черни завеси с бяла ивица по средата, носът й приличаше на клюн, а устата — на порезна рана. Страхотен модел за теб — сети се за нещо и се намръщи. — Защо не си ми казал, че я познаваш?
— За да не ми пречиш.
— С какво?
— Все щеше да намериш начин. Нямаше да мога да работя, ако непрекъснато ми чуруликаш на ухото как точно я виждаш ти. — Той заговори с тънък гласец: — Но аз я харесвам, Джак! Тя наистина е много готина. Не е и наполовина толкова лоша, колкото разправят. Тя има добро сърце, Джак.