— Може. Сара и аз ще го направим — отвърна Джак рязко. — В момента сме in loco parentis6
— Но нямате законните права на такива. Ние можем да настояваме при разпита да присъства майка й. Ако те интересува, единственото, за което тя ме попита вечерта, когато изключиха дъщеря й, беше дали има нещо общо с убийството на мисис Гилеспи. Ако сметне, че това може да й помогне да сложи ръка на парите, тя ще предаде Рут без никакво колебание.
Джак пресилено се засмя.
— Недей да блъфираш, Купър. Прекалено си готин, за да направиш подобно нещо — и двамата го знаем. Повярвай ми, ако добавиш още към това, което момичето вече е изстрадало, ще имаш материал за угризения до края на дните си.
— Значи работата наистина е сериозна?
— Бих казал, че изразът ти е доста слаб.
— Трябва да ми кажеш, Джак! Доникъде няма да стигнем с тоя Хъджис, ако не ми кажеш.
— Не мога. Дал съм дума на Рут.
— Наруши я!
— Не. Веднъж като дам дума, държа на нея. — Джак се замисли за момент. — Чакай, мисля, че все пак мога да направя нещо. Нека сключим сделка — ти ми го даваш и не след дълго аз ти го връщам. Харесва ли ти идеята?
— В правосъдието това се нарича подстрекателство и активно съучастничество. Моментално ще се сбогувам с пенсията си — в гласа на Купър звучеше искрено съжаление.
Джак се изсмя почти весело.
— Помисли по въпроса — каза той и хвана дръжката на вратата. — Това е последното ми предложение.
Димът от цигарата на Купър се понесе след Джак през отворената врата.
— Трябва ми само адресът, Томи. Звънни ми, когато си готов — той хлопна вратата и изчезна в тъмнината.
Вайълит Орлов се промъкна на пръсти в спалнята на съпруга си и тревожно го загледа. Увит в необятен юрган, той се беше облегнал върху планина от възглавници и приличаше на стар дебел Буда. В едната си ръка държеше чаша с какао, а в другата — сандвич със сирене. На коленете му лежеше „Дейли телеграф“.
— Тя пак плаче.
Дънкан я погледна над очилата си.
— Това не ни интересува, скъпа — каза той твърдо.
— Но аз я чувам. Тя ридае така сърцераздирателно!
— Не е наша работа.
— Да, но аз продължавам да си мисля, че ако бяхме направили нещо, когато чухме Матилда да плаче, тя сега можеше да е живо. Това много ме измъчва, Дънкан!
— Жестокостите на Матилда са довели някого дотам, че да я убие. Отказвам да се чувствам виновен за това. С нищо не можехме да го предотвратим и понеже ми говориш глупости, нека ти напомня, че не можем и да я върнем. Посочихме на полицията вероятния мотив и според мен това е повече от достатъчно. Нека спрем дотук.
— Но, Дънкан — изхленчи Вайълит, — ако сме сигурни, че го е направила някоя от двете, длъжни сме да съобщим на полицията.
Той се намръщи ядосано.
— Мисли, преди да говориш, скъпа. Нито знаем кой го е направил, нито пък, честно казано, ни интересува. Съвсем ясно е, че е бил някой, който е имал ключ, или човек, на когото е имала достатъчно доверие, за да го пусне в къщата. Полицията едва ли 6ще чака ние да й го кажем, за да го установи — бръчките на челото му още повече се вдълбаха. — Защо продължаваш да човъркаш? Май ти се иска да арестуват Джоана и Рут?
— Не и двете. Не може да са го извършили заедно, нали? — тя се опита да изобрази ужас, но само успя да превърне лицето си в абсурдна карикатура. — Не, виж какво, Джоана пак плаче и аз съм длъжна да направя нещо. Матилда разправяше, че къщата е пълна с призраци. Представи си, че тя самата е започнала да й се явява.
Дънкан я погледна истински разтревожен.
— Добре ли си, скъпа?
— Да не мислиш, че съм болна? — отвърна тя засегната. — Само ще прескоча да видя дали е добре и ще поговоря с нея. Може пък да реши да ми се довери. — Обзета от вдъхновение, тя побягна навън и след малко Дънкан чу външната врата да се отваря.
Той поклати безпомощно глава и се върна към кръстословицата си. Дали не съзираше първите прояви на старческо слабоумие у Вайълит? Човек трябва да е или много смел, или просто глупав, за да хукне при една изпаднала в стрес жена, за която можеше да се предполага, че е убила майка си. Дънкан дори не смееше да си представи реакцията на Джоана, ако жена му започне да й намеква, че знае повече, отколкото е казала на полицията. Тази мисъл го разтревожи дотолкова, че той се измъкна от топлото легло, нахлузи чехлите си и се потътри към долния етаж да види какво става.
Но явно беше писано за семейство Орлов да си остане тайна какво точно беше разстроило Джоана. Макар Вайълит да звъня дълго, вратата не се отвори. Едва в неделя в църквата те чуха да се шушука, че Джак Блейкни се бил върнал при жена си, а Рут толкова се страхувала да се прибере в Сидар Хаус при майка си, че предпочела да живее при семейство Блейкни. Говореше се още, че в колежа я били помолили да напусне заради разрастващия се около семейството й скандал. Този път на езика на селските клюкари беше попаднала Джоана.