— Не мога да се застъпя за теб, но бих…
— Не. Никога. Никога не искам да казваш дори една дума в моя защита. Но имам нужда от съпруга тук, която може да се грижи за интересите ми.
Чувствам се толкова зле, сякаш наистина съм вдишала носещи зараза ветрове откъм реката.
— Все пак смяташ да се ожениш?
— Трябва.
Кимвам. Разбира се, че трябва.
— Избра ли си годеница?
— Само ако дадеш позволението си.
— Бих постъпила много погрешно, ако го откажа. Знам, че имаш нужда от съпруга; наясно съм с положението в двора. Ще дойда на сватбата ти и ще се усмихвам.
— Това не е желанието ми — заявява той.
— Нито пък моето, но ще танцувам на сватбеното ти празненство.
Почти на прага сме. Стражите отдават чест и отварят вратите. Той ще трябва да отиде в покоите на краля и ще го видя чак на вечеря. А после на вечеря няма да мога да го погледна. А после, след месец, след броени седмици, той ще бъде женен.
— Коя си избрал? Кажи ми бързо.
— Принцеса Елизабет.
Рязко се извъртам кръгом и поглеждам заварената си дъщеря, която ни следва начело на дамите ми, сякаш я виждам за пръв път, не като дете, а като млада жена. Тя е на дванайсет години, достатъчно голяма да се сгоди. След няколко години ще е достатъчно голяма да се омъжи. С един бърз поглед си я представям като невеста на Томас Сиймор, на сватбения ѝ ден, като негова млада съпруга, като майка на децата му. Представям си я как ще се отдаде на правенето на любов и как ще се перчи с щастието си.
— Елизабет!
— Тихо — казва той. — Ще ми е необходимо съгласието на краля, но ако го даде, тогава ставам негов зет. Това е великолепен брак за нас.
Наистина е така. С болезнена яснота мога да видя логиката на семейство Сиймор. За тях този брак е идеален, а когато съобщят за него на принцеса Елизабет, тя ще даде вид, че просто проявява покорство, но ще бъде във възторг. Тя храни детинско обожание към Томас, заради смуглата му привлекателност и авантюристичното му излъчване: сега ще си мисли, че е влюбена в него и ще говори за него и ще гука около него и ще важничи, и обичта ми към нея ще бъде погубена от ревност.
— Това не ти харесва — отбелязва той.
Поклащам глава, преглъщайки надигащата се жлъчка.
— Не може да ми хареса, но не се противопоставям. Разбирам, че си длъжен, Томас. Това би било огромен успех за теб. Това ще подсигури на семейство Сиймор място в кралското семейство.
— Няма да го направя, ако кажеш „не“.
Отново поклащам глава. Минаваме през вратата и влизаме в сенчестата входна зала. Слугите на семейство Сиймор идват да поздравят господарите си. Покланят се, а ние се отправяме към залата за аудиенции на краля. Не е възможно да говорим, а всички гледат Томас и коментират завръщането на адмирала в двора.
— Твой съм — изрича Томас полугласно, с пламенна нотка в тона. — Завинаги. Знаеш това.
Пускам ръката му, а той се покланя и отстъпва назад.
— Много добре — казвам. Зная, че трябва да си проправи път нагоре. Зная, че Елизабет е идеална партия за него. Зная, че тя ще го обожава, а той ще бъде мил към нея. — Много добре.
Томас заминава на другата сутрин преди службата в параклиса и не го виждам отново.
— Болна ли си? — пита ме Нан. — Изглеждаш…
— Как изглеждам?
Тя се вглежда внимателно в бледото ми лице.
— Омърлушена — казва, използвайки с лека усмивка една дума от детството ни.
— Нещастна съм — отвръщам в момент на откровеност. Няма да кажа нищо повече, но изпитвам леко облекчение дори само от изричането на една вярна дума. Усещам липсата на Томас като физическа болка. Не зная как ще понеса брака му с друга жена. Когато си го представям с Елизабет, стомахът ми започва да се бунтува, сякаш съм отровена от ревност.
Нан дори не ме пита защо съм нещастна. Не съм първата кралска съпруга, която е виждала побеляла като платно от усилието да бъде кралица.
През повечето вечери преди вечеря ме канят в покоите на краля да слушам спорове и дискусии. Често казвам какво мисля и винаги напомням на краля, че каузата на реформата е неговата кауза, процес, който той започна в мъдростта си, че неговите хора го почитат, защото въведе реформата в Англия. Но от леденото мълчание, с което посреща думите ми, е ясно, че кралят далеч не е съгласен с мен. Подготвя нещо, но не го обсъжда с мен. Не зная нищо чак до последната седмица на юли, когато Тайният съвет обнародва закон, превръщащ в криминално престъпление притежаването на Библията на английски, преведена от Уилям Тиндейл или Майлс Ковърдейл12.
Това е лудост. Неразбираемо е. Майлс Ковърдейл преведе и подобри Библията на Тиндейл според указанията на краля, и тя беше публикувана — Голямата Библия, Библията на краля, неговият дар за вярващите. Това е Библията, която кралят даде на народа си само преди седем години. Всеки, който може да си го позволи, има екземпляр от нея. Би било проява на нелоялност да не притежава такъв. Всяка енорийска църква получи по един екземпляр и на свещениците бе наредено да го поставят на видно място. Това е най-добрата версия на английски; във всеки шкаф за книги в страната има по една. Сега, само за една нощ, притежаването ѝ става престъпление. Това е толкова голям обрат, че всичко се преобръща и застава надолу с главата. Мисля си за застаналия на главата си Уил Сомърс, докато се връщам забързано в личните си покои и намирам Нан да опакова скъпоценните ми, красиво подвързани и илюстрирани томове в груб плат и да завързва с връв един сандък.
12
Уилям Тиндейл (1494-1536) прави първия английски превод на Библията директно от староеврейски. Майлс Ковърдейл е съратник на Уилям Тиндейл и автор на първия пълен превод на Библията на английски. Част от превода на Ковърдейл се основава на трудовете на Тиндейл. — Б.пр.