Завареният ми син Едуард е най-скъпото ми дете, любимецът на двора. Говори нелепо официално, скован е от етикета, и въпреки това копнее да бъде обичан и милван, закачан и гъделичкан, като всяко нормално момче. Бавно, постепенно, чрез закачки, игри и глупави шеги, докато споделяме учение и забавления, той започва да се държи непринудено с мен, а аз се отнасям към него така, както се отнасях към двете си заварени деца в дома на Латимър, когато бяха под моите грижи — с привързаност и уважение, без никога да се опитвам да заместя майката, която бяха изгубили, но ги обичах, както може би ги е обичала тя. До ден-днешен Маргарет Латимър все още ме нарича „Почитаема майко“, а често пиша и на заварения си син Латимър. Уверена съм, че тук също мога да дам на тези кралски деца майчина любов. Преценявам, че е най-добре да се отнасям с Едуард свойски и непринудено — да създавам впечатлението, че сме любящо, безгрижно семейство, че може да ми има доверие, че умея да се държа непринудено с него.
След като съм се борила за мястото си в света — първо в къщата на злонравен свекър, а после като млада съпруга на студен и сдържан съпруг, преди да дойда в един кралски двор като незначителна вдовица — съм научила, че най-скъпоценното нещо е да имаш място, където можеш да бъдеш такъв, какъвто си, където някой може да те види с истинската ти същност. Едуард идва в приемната ми, където изслушвам прошения, и тук е посрещан както като принц, така и като малко момче. Вдигам го на големия си трон, за да седи до мен, да слуша и да си говори тихо с мен, да бъде детето, което е, а не някаква малка марионетка, която всички оглеждат тайно, питайки се какво може да направи, за да подобри изгледите им за успех.
— Кейт, ти си всичко, което се надявах да бъдеш — казва кралят, идвайки в покоите ми късно една нощ. Предполагала съм, че е заспал в собственото си легло, и придворната ми дама, която се е настанила за нощта на сгъваемото легло, побързва да изчезне, като прави лек реверанс и затваря вратата зад себе си.
— Благодаря ви — казвам, малко стресната.
— Ще ти окажа още по-голямо доверие — казва ми той, като намества едрото си тяло в леглото ми. — Не, мога да се справя — казва, като вдига ръка и тежко се надига до полуседнало положение. — Ти ще се грижиш за кралството в мое отсъствие. Том Сиймор си свърши работата: имаме съюз с Ниските земи, имаме договор с Испания, готови сме да тръгнем на война с Франция.
Името, внезапно подметнато в разговора, докато седя в леглото си почти гола, ако не се брои тънката ленена нощница, ми причинява почти физически шок, сякаш някой ме е разтърсил силно и е изкрещял високо името му в тихата стая. Осъзнавам, че кралят ме наблюдава внимателно.
— Разтревожена ли си? — пита той. — Какво има? Побеля като платно!
— От мисълта за война — казвам неуверено. — Само при мисълта за опасност.
— Ще отида лично — обявява той. — Аз. Лично. В самото сърце на опасността. Няма да изпратя армиите си без мен. Ще ги предвождам.
Затварям очи за миг. Томас почти със сигурност ще се прибере у дома. Ако е уредил подписването на договора, ще трябва да дойде в двора, за да получи заповеди. Ще се срещне с брат си и заедно ще свикат арендаторите и войниците си. Сигурно е, че ще го видя. Невъзможно е да страни от мен или да го избягвам. Той ще трябва да се поклони пред мен и да ме поздрави за щастието ми. Ще трябва да кимам и да изглеждам безразлична.
Потръпвам при мисълта за това. Всичко, което постигнах — с децата, с двора, с краля — беше постигнато с увереността, че никога няма да почувствам тъмните очи на Томас върху себе си, че никога няма да вдигна поглед и да видя, че ме гледа. Не съм сигурна, че ще мога дори да спя, ако той е под същия покрив. Не мога да си представя как лежа спокойно в леглото си, ако той е някъде в двореца, гол, завит само с един чаршаф, очакващ да потропам тихо на вратата му. Няма да зная как да танцувам, ако той гледа. А ако се окажем в една и съща редица за танц и настъпи момент, когато се доближим един до друг? Как ще почувствам докосването му, без да се обърна към него? А когато сложи топлата си ръка на талията ми? Как ще успея да си стъпя на краката, ако ме повдигне в haute dance5 и почувствам дъха му по бузата си? Когато ми помага да сляза от коня си, ще трябва да сложа ръце на раменете му; дали когато ме оставя на земята, ще се възползва от шанса да ме прегърне?
5
Буквално: „висок танц“. В ренесансовите танци — всеки танц, който изисква повдигане на партньорката от земята. — Б.пр.